Понякога е добре да се върви по пътя на злото, тъй като това ще доведе до висшето добро.
Философ боготърсач Н. Бердяев
След войната Максим живееше на една тиха задънена уличка около булевард „Гогол“, без улично движение и шум, където есенно време паважът се покриваше с мек килим от опадали листа, от които момчетата палеха големи огньове. Зад тежките от ковано желязо порти в дъното на двора се криеше стар господарски замък, който преди революцията принадлежеше на едър германски търговец.
Германецът беше чудак и си бе направил руска дървена къща, но с германски привкус. От дървени греди бе построил два етажа, а след това, давайки дължимото на руските студове, я бе тапицирал отвън и отвътре с дебело кече като киргизка юрта. Върху кечето бяха заковани летви, а след това всичко беше измазано. Отвътре хитрият германец вместо с тапети беше облепил всички стени с платна живопис и беше поръчал маслени картини на художници, като всяка една съответстваше на предназначението на отделните стаи.
Широките венециански прозорци представляваха витражи от цветно стъкло в оловен обков, изработени по специална поръчка в Нюрнберг. Когато върху тези витражи със сцени от Светото писание танцуваше слънчевата светлина, на човек му се струваше, че не е в жилищен дом, а в старо абатство. На покрива пък вятърът въртеше един ветропоказател със свадливо златно петле.
Когато реши да се премести в тази къща, Максим прогони цял куп партийни работници, които живееха тук със семействата си по едно във всяка стая. Те бяха изподрали стените така, че под някогашната живопис, парчета от платно и кече, можеше да се види цялата архитектура до самите греди. След това Максим направи основен ремонт чак до златното петле на покрива, към чугунената ограда надстрои още една зелена с бодлива тел ограда и се нанесе – сам с немската си овчарка Ролф и с котарака Васка, който беше приютил навремето от улицата.
Над мазето беше кухнята, накъдето водеше вита стълба и където грееше германска, обшита с червена мед кахлена руска печка, в която можеше да се опече цял вол. Тук се намираха стаите за прислугата, откъдето Максим прогони цяло гнездо от змии-тъщи, от които дори съветските партийни работници се стараеха да се отделят чрез стръмните стълби, по които човек спокойно можеше да си счупи врата. В тези стаи сега живееше икономът Николай с жена си, която отговаряше за кухнята.
Както е редно за истински богаташки дворец, в къщата под златното петле имаше няколко стаи за гости. Такъв гостенин понякога беше Борис Руднев, когато нощта го заварваше около булевард „Гогол“ и го мързеше да пътува до апартамента си.
Като се опитваше да се сближи с брат си, Максим дори му даде ключ от дома. Но всяка сутрин, когато се събуждаше в къщата под златното петле, инструкторът по агитация и пропаганда се чувстваше като разузнавач във вражеска крепост. Тук всичко противоречеше на всички инструкции на инструктора. И особено магьосническата библиотека на Максим. Издрънкай нещо такова в службата и ще те изключат от партията или пък ще те арестуват.
В някои съботи в къщата под златното петле идваха жени. Но след самоубийството на любимата жена и смъртта на детето Максим не мислеше за брак и живееше сам като вълк единак.
Освен всичко друго 13-ти отдел на МВР си имаше и собствен харем. Красавиците от този харем кръжаха около чуждестранните дипломати, журналисти, пък и всякакви чужденци, дори и около висши съветски сановници. В Москва ги наричаха „да-гърлз“ на МВР. В зависимост от специалната им квалификация и качества те се подразделяха на различни категории.
Някои от по-горните категории бяха дъщери от най-добрите дворянски семейства в стара Русия – княгини и графини, чийто род водеше едва ли не от Рюриковите.
Говореше се, че една от тези източни красавици е по линия на бившите кавказки царе и е била или жена, или наложница на самия министър на МВР Берия. Също така говореха, че баджанакът на съветския министър на тайната полиция бил не кой да е, а един от чуждестранните претенденти за престола на Романови, който бил женен за втората сестра – принцеса.
Като известна компенсация на красавиците от най-висша категория им се разрешаваше при всички случаи да казват „да“ или „не“. Някои от тези жрици на любовта бяха толкова красиви и умни, че с тяхното „да“ или „не“ се съобразяваше самият началник на 13-ти отдел на МВР.
В такива дни вместо маршалската униформа Максим обличаше цивилен костюм, за да не знаят красавиците, че са били на гости на самия султан. На сутринта икономът Николай почтително качваше красавицата в колата и я закараше у дома. А Максим разсеяно бродеше из стаите, протягаше се и играеше с кучето или с котката.
Веднъж Борис кимна след една ослепителна блондинка и попита брат си:
– Защо не се ожениш за такава?
– Глупава ситуация – се произнесе Максим. – В Москва няма по-големи красавици. Но за тях не може да се женим.
– Защо?
– Защото не са обикновени красавици, а са специални.
– Как специални?
– Такива – усмихна се Максим. – Омагьосани. Трябва да знаеш как да се отнасяш с тях. Да не си посмял да се свържеш с някоя. Ще ти донесе само нещастие и нищо друго.
Кабинетът на Максим гледаше към стария запустял двор. Отстрани имаше цяла стена с витражи по краищата. Сцените от Светото писание леко намаляваха дневната светлина, напомняйки за нещо си. Пред прозореца, с лице към живота беше бюрото на Максим. А зад гърба му тихо се беше притаяла смъртта – всички стени на кабинета бяха опасани от тежки дъбови рафтове, отгоре до долу натъпкани с книги на различни езици, но на една и съща тема – за всякакви дяволски работи. На такава библиотека би завидял всеки магьосник или средновековен алхимик, издирващ тайната на живота и смъртта.
Борис отвори първата книга, която му попадна, и веднага се натъкна на подчертани от ръката на Максим изречения:
„слушай и трепери, о сатана, враг на вярата, враг на човешкия род, приятел на смъртта, крадец на живота, източник на злото, корен на порока, изкусител на хората, предател на народите, източник на завистта, рушител на правосъдието, причина за алчността, начало на раздора, доставчик на мъката – слушай, о сатана, и се подчинявай!“
– Какво е това? – попита инструкторът по агитация и пропаганда. – Формула за прогонване на дявола ли?
– Точно обратното – отговори Максим, като отпиваше от газираната си вода. Това е официалната литургия Ритус Романум за прогонване на злия дух от смахнатите.
– А защо си го подчертал?
– Защото това е най-точната формулировка на сатаната. По всички точки.
Като гостенин инструкторът се опитваше да се сдържа. Но стана така, че скоро сатаната стана повод за спорове и разногласия. И то по точката, която толкова харесваше на Максим.
Редoм беше поставена една съвсем съвременна книга «Priesta New Ritual», издадена през 1947 година в Ню Йорк за новия ритуал, който се оказа старата песен. При кръщене на новородено, преди да го полее с вода, свещеникът трябва да изгони дявола. С червен молив маршалът от МВР беше подчертал:
„Заклевам те, нечисти дух, в името на Отца Бога всемогъщ, и в името на Исус Христос, Неговия Син, нашия Господ и Съдия, и със силата на Светия дух ти да се махнеш от това божие творение, което нашият Господ благоволи да избере за свой свят храм, за да стане той храм на живия Бог и в него да обитава Светият Дух.“
– Но нали Бог живее на небето? – възрази агитаторът.
Маршалът почеса котката зад ухото и като опитен богослов, принуден да спори с безбожник, добродушно изясни:
– Царството Божие изобщо не е на небето, а на земята. Бог обитава не къде да е, а в душите на хората… Дяволът също.
Навремето Максим обичаше да се надсмива над баща си, който ходеше на църква, но бъркаше евангелските подробности. Сега се захвана с по-малкия си брат:
– Слушай, другарю агитатор, можеш ли да ме инструктираш малко?
– С какво по-точно? – понастръхна агитаторът.
– Обясни ми какво означава съветската звезда!
– Това е символът на комунизма.
– А защо е петолъгълна?
– Това са петте континента.
– А защо същата звезда имат и американските капиталисти?
– Кой ги знае! – предаде се агитаторът.
А маршалът магьосник се усмихна снизходително, извади някаква книжка по средновековна кабалистика, прелисти я и показа. Там беше изобразено точното копие на съветската петолъчка, само с тази разлика, че вътре в звездата имаше гол човек. Главата – в горния лъч, протегнатите на равнището на раменете ръце – в страничните лъчи, а широко разкрачените крака – в долните лъчи. Цялото му тяло беше изрисувано с някакви магически знаци, примесени със слънце, луна, звезди и т.н.
– Виждаш ли – каза Максим, усмихвайки се като доктор Фауст. – Ето откъде са заимствали тази звезда основоположниците на комунизма.
– А защо същата звезда я имат и американците?
– Защото американската звезда е родена от американската революция. Всички революции се извършват от един и същи тип хора.
– Какъв тип?
– От типа на негърските магьосници, сибирските шамани и средновековните вещици и вещери. Затова са ги изгаряли. Хитлер ги е изпращал в газовите камери, а Сталин – в Сибир.
Началникът на 13-ти отдел и заместник-министър на вътрешните работи на СССР започна да цитира своите любими умни евреи, апостолите на 13-ти отдел – специалиста по криминалните проблеми Ломброзо, специалиста по израждането Нордау и психоаналитика Фройд. В смисъл, че всички революционери са душевноболни изроди, мнозинството от които ги бесят, а малцинството стават велики хора, но всъщност между едните и другите няма разлика и т.н.
– А сега ми кажи, другарю агитатор, защо съветската звезда е червена?
– Това е символ на червената кръв на пролетариата.
– Да, в това има някакъв биологичен смисъл. А защо американската е бяла със синьо?
– Дявол ги знае – отново не можа да отговори агитаторът.
Тогава Максим обясни със снизхождение:
– Един от най-близките сътрудници на Ленин, преди да го разстрелят, е казал, че американската бяло-синя звезда означавала белите кости и синята кръв на интелигенцията, която е извършила американската революция. Между другото, знаеш ли какво означава синя кръв?
– Просто така… Обрат на речта…
– Не – поклати глава докторът по социалните науки. – Синята кръв е онази, която сега се нарича отрицателен резус-фактор в кръвта. Този фактор е открит през 1939 година от Ландщайнер и Винер. А аз го открих няколко години по-рано.
– Какъв е този фактор?
– Отрицателният резус-фактор е състоянието на кръвта, което пречи на раждането на деца. При него се раждат нежизнеспособни деца със синкав цвят. Може би оттук е и изразът „синя кръв“. Този фактор е правопропорционален на равнището на културата и на цивилизоваността на дадена нация или дадена социална класа. У англосаксонските народи около 15 процента от хората имат отрицателен резус-фактор. При американските негри той се среща по-рядко, отколкото при белите американци. Китайците и индийците почти го нямат. Това е законът за равновесието на природата, в който тя се старае да разпредели всичко ако не поравно, то поне по ред.
Веднъж по навик Борис ровеше книгите на Максим и намери раздърпана Библия, в която с червен молив беше подчертано следното:
„2. И като излезе от ладията, начаса го срещна от гробищата човек с нечист дух.
3. Той живееше в гробищата, и никой вече не можеше да го върже на верига;
4. защото много пъти бяха го връзвали с окови и с вериги, но той бе разкъсвал веригите и скъсвал оковите; и никой нямаше сила да го укроти.
5. И всякога, нощ и ден, в гробищата и по бърдата, той викаше и се изпосичаше с камъни.
6. А като видя Исуса отдалеч, затече се и му се поклони;
7. и изкреща със силен глас и рече: Какво имаш ти с мене, Исусе, Сине на Всевишния Бог? Заклевам те в Бога, недей ме мъчи.
8. Защото му казваше: Излез от човека, душо нечиста.
9. И Исус го попита: как ти е името? А той му каза: Легион ми е името, защото сме мнозина.“
Марк. 5:2-9
Когато Борис се обърна за обяснение към архиепископ Питирим, който често посещаваше къщата със златното петле, той отговори:
– Евангелието е символична книга. Затова всичко трябва да се приема не в прекия, а в преносния смисъл. Тогава всичко е много просто.
– А защо специално е подчертано: „Легион ми е името, защото сме мнозина“?
– Защото легионерите наистина са много.
Понякога вечер в къщата под златното петле се събираха най-близките сътрудници на Максим, генерали и полковници от 13-ти отдел на МВР. Въпреки военната им униформа те почти не приличаха много на офицери от държавна сигурност. Почти всички имаха научни степени и звания на доктори или професори в най-различни области на науката и изкуството, дори и литературата. Интелигентни лица, сдържани маниери, спокоен академичен тон.
Вместо водка и вино тези съветски йезуити пиеха чай с бисквити или газирана вода. Те не приличаха на работници от МВР, а на генералите на някакъв тайнствен библейски легион, на злия дух, който е толкова силен, че не могат да го удържат никакви вериги и окови, но който съветската инквизиция успя да го накара да служи на съветската власт.
Изглеждаше, че тези инквизитори ползват някакъв специален код, като под легионери се подразбират някакви живи хора. За по-удобно те дори подразделят този легион като в съветската компартия: на членове, кандидати, съмишленици и съчувстващи.
Борис се досещаше, че Максим е пренесъл в работата на 13-ти отдел на МВД цялата бъркотия на средновековната инквизиция. Но какво се криеше зад тази шифрована терминология?
Друг път странните офицери на МВР със сериозен вид дискутираха Откровенията на Йоан и различните тълкувания на четиримата конници на Апокалипсиса. Оказва се, че първият конник на бял кон е Войната. Вторият – Революцията. Третият, на вран кон – това е Гладът. Четвъртият на сив кон – това е Смъртта. Най-голям интерес сред жандармите на МВР предизвика вторият конник на червеникавия кон, чието име е Революция.
Странно… След Първата световна война дойде Октомврийската революция, а след нея – братоубийствената гражданска война и страшните гладни години, когато куршумите, гладът и тифозните въшки покосяваха хората като в Апокалипсиса. И най-главното – същата последователност: война–революция–глад и смърт. Изглежда, че в библейския Апокалипсис се крие някаква вътрешна логика.
Дори философите от МВР се впускаха в чиста метафизика. Те взимаха християнството и го анализираха със съветските методи на диалектическия материализъм. Като резултат се получаваше диалектическо християнство. След това те взимаха съветския исторически материализъм и го пречистваха през призмата на диалектическото християнство. Като резултат се получи науката на всички науки – висшата социология.
Според съветската история първата революция в света е въстанието на Спартак в Рим. Но професорите от 13-ти отдел изобщо не се интересуваха какво казва съветската история. Според тях от гледна точка на висшата социология първата революция е започнала от Библията: когато сатаната се възгордял и въстанал срещу авторитета на Бога, за което той заедно с други подобни революционери, бил низвергнат от небесата, за да разбунва хората на земята и да ги тласка към всякакви безредици и революции. А щом е така, това вече засяга интересите на МВД.
След това йезуитите в униформи на МВД като богослови заседатели разсъждаваха за седемте смъртни гряха, където първият грях е този на сатаната – високомиерието. А тези грехове се наричат смъртни съвсем не поради някакво остроумие, а защото те наистина водят до смърт. Като потвърждение на това тези богослови се хващаха за пистолетите на кръста си.
За уравновесяване на седемте смъртни гряха съществуват и седем добродетели: справедливост, умереност, мъдрост и т.н. Това е необходимо да се знае, за да се разбере и анализира вътрешната същност на сатанинския дух, чието име е легион, включвайки членовете, кандидатите, симпатизантите и съчувстващите.
Инструкторът на ЦК не се чувстваше уютно, като слушаше подобни салонни приказки на членове на компартията, при това висши служители на МВР. Добре, да предположим, че просто си играят на теология. Но по-нататък стана още по-зле.
Според теорията на историческия материализъм Великата френска революция е била обусловена от класовата борба. А пък учениците на маршала по сигурността Руднев в тази революция, както и във всяка революция, виждаха от гледна точка на висшата социология просто паралел с библейските безредици в небесата, отричане авторитета на властта, нихилизъм, анархия и бунт. Вместо класи те веднага преминаваха към личности и започваха да търсят дявола.
И ето тук, използвайки диалектическото християнство, тъй като дяволът е дух, те преди всичко търсеха източника на духовната анархия, подготвяща почвата за революция. По този начин те стигнаха до знаменития философ Русо, чиито идеи станаха ядрото на якобинската революционна мисъл.
Оказва се, че Русо е извънредно двойствена личност – като истински вампир. В своите писания е бил гениален педагог. Но в личния си живот наплодил пет незаконни деца, разпратил ги в домове за сираци и хич не го интересували. Харесвали го графини, но обладан от високомерие, за да подчертае собствения си интелект, той ощастливил с тези деца една неграмотна хубавичка глупачка, която този велик педагог, въпреки всички положени усилия, не можал да научи да различава часовете на деня, дните от седмицата и месеците в годината.
– Напълно естествено е – отбеляза полковникът по сигурността Биков, докторът по психотерапия – в областта на интимния живот само тази глупачка да му е подхождала. Една нормална жена просто би му ударила едно кроше по муцуната.
В своите философски размисли Русо ратувал страстно за социална справедливост, създал култ на романтичното бунтарство и прославен индивидуализъм. Отново същото високомерие. Но в личния си живот това не му пречело да предава своите приятели, да лъже и дори да краде. Той подбуждал другите към едно, а самият той вършел съвсем обратното.
Затова тези, които са чели неговите трудове, го смятали едва ли не за втори Христос. А онези, които виждали неговите деяния, го наричали антихрист.
– Кой от тях все пак е прав? – попита Борис.
– И едните, и другите – отговори генерал Топтигин, професор по история. – Това се нарича шизофрения – раздвоение на личността. Подобно нещо е било и с втория Толстой.
– Кой втори?
– До петдесетата си година е първият Толстой – чистият гений. А след петдесетата си годишнина е вторият Толстой – побъркан гений, душевноболен. Именно този, вторият Толстой е отлъчен от църквата. Ленин похвали този втори Толстой, като го нарече „огледало на руската революция“.
Щом главите от мозъчния тръст на професор Руднев изпаднеха в затруднено положение, като в хубавия еврейски виц те моментално викаха на помощ своите умни евреи. В случая с Толстой те се позоваваха на апостолите на 13-ти отдел професор Ломброзо и доктор Нордау, които твърдяха, че гениалността и безумието на човек често се събират в една точка или в една глава. С тази цел Ломброзо специално бил на гости на Толстой, а неговият ученик Нордау по-късно писал за Толстой такива неща, че е по-добре да не ги повтаряме.
След това философите на МВР се захванаха отново с великия Русо. Преди смъртта си Русо, както е редно за грешниците, написал публична изповед във формата на книга от шестстотин страници. Сега генералът професор Топтигин се позова на тази изповед като потвърждение на това, че Русо лично се е забъркал с дявола, който се пъхал навсякъде с авторитета си и пускал за грешния Русо такива двусмислени шегички, че той показвал своя авторитет по начин, който не може да се опише по друг начин, освен в предсмъртна изповед.
При това професор Топтигин веднага се скри зад гърба на апостола на психоанализата Фройд, който проповядва, че дяволът се крие на две места – в главата и в гащите на човек.
– Все пак какво е правил този Русо? – попита Борис.
– Разкопчавал си е панталоните – усмихна се професорът – и показвал своя авторитет през прозореца. Особено на деца.
– С педагогическа цел ли?
– За тази педагогика са го пребивали няколко пъти. Но нищо не помагало.
– На какво се дължи това? – учуди се агитаторът. Сега като автомат започна да отговаря полковникът по психотерапия Карпов:
– В медицината това се нарича ексхибиционизъм. Освен това той страдал от сперматорея и хипоспадия. Това са вродени дефекти на половите органи.
– Между другото – отбеляза професор Топтигин – Русо е писал писма до Бога и вместо в пощенска кутия ги е слагал под олтара на църквата. Но той все пак е бил духовен баща на френската революция. А когато със задна дата учените започнали да проверяват, се оказало, че не само Русо, но и другите вождове на тази революция са били същите такива легионери.
Генералът инквизитор на МВР многозначително се почука с пръст по челото:
– Затова другарят Ломброзо казва, че всички революционери са малко така…
След това, използвайки подобни странни методи, мозъчният тръст на професор Руднев се захвана да анализира духовните първоизточници на Октомврийската революция. И тъй като дяволът прави всичко отзад и наопаки, и те тръгнаха като него.
От Ленин с неговите болшевики те тръгнаха назад към изворите на социалдемократичното движение и към първия руски марксист Плеханов, от когото генеалогичните корени водеха към Бакунин, а от него пък към руските нихилисти и анархисти от втората половина на XIX век. По това време дяволът на революцията дори не се криел под маската на марксизма, социалдемокрацията и болшевизма, а просто се наричал със собственото си име – нихилист и анархист!
– Едва по-късно Бакунин писа, че всички революционери са от дявола – каза генерал Топтигин.
– Между другото прапраправнучката на Бакунин неотдавна се самоуби в Италия – отбеляза полковник Карпов. – В семействата на Карл Маркс и Троцки също има много самоубийства. Затова църквата забраняваше самоубийците да се погребват по нормален начин. Тъй като в тях много често са били загнездени бесове, тласкащи ги към самоубийство.
Като говореха за първия марксист Плеханов, специалистите от 13-ти отдел, следвайки съветите на Фройд, не само смъкнаха панталоните на самия Плеханов, но дори поглеждаха под полата на неговата жена Роза Марковна. Защо този бунтар не се бе спрял на някоя Авдотя Петровна, а именно на Роза Марковна?
След това те клюкарстваха за вожда на германските комунисти Телман, чиято жена също била Роза и правеха някакви библейски паралели.
Инструкторът по агитация и пропаганда слушаше всичко това и си мислеше: „Боже, какви са тези еретични тълкувания на цялата история на комунизма! При това от устата на тези, които са длъжни да осигуряват сигурността на този комунизъм!“ Но жандармите от МВР явно си знаеха работата и имаха специални пълномощия, а за предотвратяването на по-нататъшни контрареволюции не им трябваха разсъжденията на агитатора, а истинските микроби на всяка една революция.
Пийвайки си чай, йезуитите на маршал Руднев спокойно разсъждаваха, че дяволът по природа е индивидуалист и самовлюбен егоист. Но тъй като е източник на човешките слабости и пороци, самият той е добър психолог и хитър търговец. Затова, за да придаде на своите планове солиден вид, той обича да се прикрива с добродетели.
В интерес на истината дяволът избягва старите и изпитани гръцки добродетели като справедливост, умереност и мъдрост и предпочита да борави с по-млади и неопитни християнски добродетели, чието име е вяра, надежда и любов. Те служат обикновено за маскировка, тъй като зад тях се таят високомерие, завистта и злобата. Тук се намесват и такива опортюнисти и съглашатели като глупостта, невежеството, тщеславието, гладът и нищетата.
Макар дяволът да е лъжец и баща на лъжата, макар да има алиби и да действа инкогнито, и в най-добрия случай да му се виждат само опашката и копитцата, специалистите на съветската инквизиция говореха за нечестивия като за съвсем обективна реалност. Те познаваха онези особени признаци, по които може да се разбере, че едно лице си има работа с дявола. Но те премълчаваха за тези признаци или ползваха някакъв неразбираем жаргон от латински и цинични ругатни.
Като истински йезуити, за да си придадат обективност, възпитаниците на маршал Руднев подчертаваха, че дяволът и легионът са много различни и че е необходимо много внимание, за да не се сбърка къде е грешникът и къде е светецът, къде е грешният светец и къде е светецът грешник.
Оказва се, че дяволът винаги е лош, а обладаните от него легионери – далеч не винаги. Повечето легионери страдат от дявола и дори правят опити да се борят с него. Някои дори преодоляват дяволските съблазни и дори стават светци и праведници, които заслужават само уважение.
Така например Андерсен също е бил легионер, но спадал към категорията на добрите феи. Затова е писал такива хубави приказки.
Генералът архиепископ Питирим със съжаление поклати глава.
– Да, не случайно дяволът се нарича дявол…
Като студент Максим от време на време прелистваше старите броеве на „Нива“ с портретите на Шопенхауер и Ницше и обичаше да се поглежда в огледалото и да си фантазира, че носът му е като на Шопенхауер или брадичката – като на Ницше, макар че само беше чувал за тях и ги познаваше единствено от портретите в „Нива“. Тогава му изглеждаха горди гении, които са над човешкото блато.
Сега, ако се съди от библиотеката на Максим, където постоянно се споменаваха песимистичната философия на Шопенхауер и мрачните размисли на Ницше, тези двама мизантропи бяха на специален отчет в 13-ти отдел на МВР. Но Максим се интересуваше не толкова от ученията на тези хора, колкото от техния личен живот – корените на тяхното високомерие, песимизъм и човеконенавистничество.
Борис се обърна към полковник Карпов:
– А какво ще кажете на Ницше?
Полковникът по психотерапия отново отговори като автомат за справки:
– Това синче на пастор, който ненавиждал християнството, написал „Антихрист“ и имал кръвосмешение със сестра си. Някои смятат, че е имал сифилис, но явно това е била обикновена легионизация. Много легионери в такива случаи хвърлят вината върху невинния сифилис.
През дългите години, докато маршалът от Държавна сигурност си оправяше личните сметки с дявола, върху мрачните черти на лицето му се появи нещо общо с Шопенхауер и Ницше – печатът на мрачното високомерие. Но затова пък вече не се оглеждаше в огледалото и се отнасяше с явна неприязън към бившите си кумири. Сега великият богоборец Ницше беше за Максим просто болен гений, който е платил за бунта си с десетгодишно пребиваване в лудницата.
От Шопенхауер Максим си беше подчертал следните думи, с които той е изразявал мнението си за хората: „Трудно щеше да се живее на този свят, ако не бяха кучетата, на честните муцуни, на които може да се гледа с абсолютно доверие.“
Към същото мнение явно се е придържал и известният средновековен алхимик, чародей и отшелник Корнелиус Агрипа, който бил дотолкова привързан към черното си куче Монсиера, че двамата ядели заедно на една маса и спели в един креват. А специалистът по черните магии Максим Руднев от скука си играеше със своята немска овчарка.
Така или иначе, макар сега Максим да не търсеше в огледалото прилика с Шопенхауер и с Ницше, фактът си оставаше факт: откакто се свърза с нечистата сила, физиономията му видимо се поизкриви.
Докато инквизиторите на МВР пиеха чай и философстваха, Борис се ровеше в библиотеката на Максим. В книгите по сатанинство често се описваше, че в доброто старо време в сборищата на вещиците и вещерите обикновено взимали участие всякакви демони, маскирани като кози, прасета или кучета.
Тук имаше и кратка изрезка от „Правда“ още от 30-те години. Върху пожълтялото парче хартия с възмущение се съобщаваше, че гадните англичани отново са пъхнали в затвора нещастния Махатма Ганди. Индийският светец и вожд на пасивната съпротива и сега не се съпротивляваше. Той обаче отправи категоричното искане при него в килията да пуснат любимата му коза, с чието мляко се хранел. На полето с червен молив имаше въпросителна.
Като видя какво чете Борис, генералът-професор Топтигин отбеляза скептично:
– Честно казано, за освобождаването на Индия трябваше да издигнат паметник не на Ганди, а на тази коза.
Имаше албум за живота на знаменития художник модернист Пабло Пикасо, хитрия бояджия, който спечели милиони със своите цапаници. В разкошната си вила този милионер и комунистически сподвижник също е държал своята любима коза, която му служела за модел. Тя също живеела модерно – не в кошарата, а в къщата на художника.
– Тази козичка не е обикновена – обясни професорът от МВР. – Тя е тайният агент на полковник Карпов.
Като се ровеше из рафтовете, Борис се натъкна на цяла колекция от всякакви непонятни поети и поетчета, от които бъкаше преди Октомврийската революция. Всичко тръгна от символистите, които внасяха своите фокуси от Франция. След това дойдоха други лигльовци – акмеисти, футуристи, имажинисти и още куп други „исти“ като емоционалисти, презентисти, люминистии т.н.
На турския диван седеше още един член на мозъчния тръст на професор Руднев – генералът от медицинската служба на МВР Биков. Освен от медицина се оказа, че се интересува и от поети. Сега отиде при Борис с похвала:
– Да, весела компания. Декадентчета. В тази колекция имаше и такива умници като биокосмисти, които нарекли своята програма „Пръски на бестиализма“. Там имаше и безделници „нищоведи“, явно бяха взели символично началото си от това същото Нищо, което унищожава. Те нарекли списанието си „Кучешки сандък“. Явно в чест на сандъка, в който прибират и карат за кожодерната бездомните кучета. Приложението към това списание беше до умиление откровено и се наричаше „Мръсник“.
– От гледна точка на висшата социология това са обикновени анархисти и нихилисти в литературата – въздъхна Биков със съжаление. – Есенин и Маяковски също са излезли от тази среда. Затова се самоубиха.
– А защо? – попита Борис.
– Да вземем Есенин. За какво трябваше да се жени за Айсидора Дънкан, която беше на възрастта на майка му? Същата история като с бунтаря Русо – той си беше изкопал от някъде възлюбена, която е два пъти по-стара от него, и я наричаше мама.
Сега отново като автомат за справки се включи полковникът по психотерапия Карпов:
– Когато един мъж има влечение към по-стара от него жена, това обикновено е признак на едиповия комплекс, т.е. съзнателно или подсъзнателно влечение към кръвосмешение с майката. Този комплекс го наричаме матерен. Оттук идва и руската псувня на майка. Този комплекс е коренът, от който много често прорастват редица вторични психически болести. Оттук явно е и бунтът, и алкохолизмът на Есенин. Бягство от себе си, бягство в нищото. Жалко, че добър поет с хубава душа загина напразно.
– Н-да, сега ни се налага да се занимаваме с неговия син Есенин-Волпин. Веднага се вижда на какво мирише – доктор Биков пое с носа си въздух. – Типичен параноик. Ние го вкарахме в психиатрична клиника, а той гледа през прозореца, вижда крави и ги призовава на бунт, естествено в стихове.
Хей, другари крави и бикове,
докъде ви докараха болшевиките!
По това време инструкторът на ЦК прелистваше книгата „Разпадането на атома“ на емигрантския поет Георги Иванов. Написана в проза и издадена частно в Париж в нищожен тираж, само за приятели. Сред тези приятели се оказа и генералът на МВР Биков.
– Най-добрият поет на бялата емиграция – похвали го генералът. – „На бялата акация клонките ухаещи...“
Когато Борис беше юноша, той от любопитство ровеше медицинските книги на баща си, които се отнасяха до жизнената проза и всякакви деликатни въпроси. Но дори и в тези книги нямаше подобни отвратителни неща, от каквито се опияняваше поетът Иванов в художествената си проза. Нямаше нищо странно, че тази книга, граничеща с порнографията, бе издадена частно.
Като държеше това „Разпадане на атома“, Борис попита:
– Какво общо има с разпадането на атома, след като тук пише за разлагане на малолетни и за лягане с трупове?
– Символика – отговори генерал-майорът. – Подразбира се разпадането на атомите в мозъка и душевните болести. Сред поетите това е нещо като професионални болести. Затова философът Демокрит казва, че не смята за истински поет нормалния човек. Между другото Есенин-Волпин има стихове за момиченце, убито в храстите, където също намирисва на лягане с труп. Но когато ние забраняваме печатането на такива неща, те крещят, че сме им задушавали „свободата на творчеството“.
Борис остави „Разпадането на атома“ на мястото му на рафта, където имаше един сборник на поети фуисти, озаглавен „Мозъчно разлагане“. Веселите фуисти, изглежда, си бяха избрали прозвището от думата „фу“ или „тфу“. С това заглавие те сами потвърдиха думите на генерала за разпадането на атомите в мозъка.
Някои професори от 13-ти отдел имаха на пагоните си значки на техническата служба на МВР – кръстосани брадвички, взели началото си от инженерните войски и сапьорите, но които сега напомняха повече на средновековната инквизиция. Особено пък ако се послушат тези професори как разсъждават за диалектическото християнство и как нежно поглаждат пистолетите си.
Ровейки се в първоизточниците на християнството, те цитираха библейските притчи, че дяволът е княза на този свят, че на едни той обещава власт, слава и богатство, а на други в замяна – мъка и нещастие. Като изхождаха от това, те подозираха, че повечето от великите хора, които са се добрали до властта, са в любовни отношения с дявола. А на другите, гражданите и войниците, им се налага да сърбат мъката и нещастието.
Например, Ленин се добра до властта и славата. А колко милиони хора платиха за това с живота си? В чужбина пишат, че това е струвало на Русия 50 милиона души.
Няма никакво съмнение, че Ленин си е имал работа с дявола. Вземете например тези сподвижници на Ленин, които след революцията офейкаха в чужбина и които оцеляха във Великата чистка. В емигрантския печат пишат открито, че почти всички тези революционери са намерили прием в такива мистични езотерични тайни общества, членовете на които едни наричат хуманисти, а други – сатанисти.
Тук емигрантската преса започна да заеква и не можеше да обясни какво е това и какви са тези тайни общества. Каква е тайната и какъв е този хуманизъм, който струваше на Русия 50 милиона души.
Но в мозъчния тръст на професор Руднев много добре знаеха какво е това. Дори знаеха защо емигрантската преса заеква. Точно затова по време на Великата чистка запокитиха в Сибир почти половината от Съюза на писателите. Защото тези инженери на човешките души не бяха изпълнили своя граждански дълг и не предупредиха съгражданите си, включително и капитана на НКВД Руднев, за опасността от страна на сатаната и антихриста.
Тук съветските йезуити веднага повикаха за помощ поредния евреин – апостола на екзистенциализма Киркегор, гърбавия философ, който твърди, че в нашето време дяволът се е вселил в печатната боя. Именно поради това тези драскачи и мастилени души заекват, когато нещата достигнат до истината за другаря сатана.
Знаменитият нобелов лауреат Андре Жид писа, че нито една книга не е написана без помощта на дявола. А вие, всезнайковци, нима не знаете това? Я се погледнете в огледалото! Аха, затова заеквате. Не всички, но поне 75 процента от вас.
Самият боготърсач Бердяев, когото смятат за най-великия руски философ на ХХ век, написа за профсъюза на сатаната и антихриста. И в резултат – царството на княза на този свят. А вие, всезнайковци, не го ли знаете това? Я погледнете вашите женици, татенца и мамички! Аха, затова заеквате! Не всички, но половината от същите тези 75 процента.
А вие, мастилени души, си мислите, че ние не го знаем това? Та то може на пръсти да се преброи. А сега разполагаме с такава техника, с електронноизчислителни машини. Вие всички, гълъбчета, сте на отчет при нас: и членовете, и кандидат-членовете, и сподвижниците, и дори съчувстващите.
Генералът-професор Топтигин се разхождаше из стаята, а неговите нови брадвички проблясваха на пагоните му:
– Това нещо разруши прекрасната Елада и гордия Рим. То погуби имперска Русия. А ние сме тайната държавна полиция на новата млада Русия. С тази зараза ние няма да се церемоним…
Като се наслуша на тази висша социология, агитаторът на ЦК най-накрая не издържа и заяви:
– Слушайте, другари, от гледна точка на историческия материализъм движещите сили на историческия процес не е Бог, и не е дяволът, а класовите взаимоотношения, т.е. класовата борба.
– Млади момко – меко каза генералът-доктор Биков. – Ако разглеждаме опростено историческия прогрес като един конвейер, има две основни сили, които го пускат в движение. Това са Богът и дяволът. Бедата е там, че за постигането на прогреса и за да се освободи място за новите млади народи или класи, на дявола на прогреса не му остава нищо друго, освен да отреже не по-лошия млад край, а по-добрия, който вече е изживял своето време под слънцето на прогреса. Ето тук е заложено трагичното противоречие. Декадентство… Разпадане… Където най-доброто се превръща в най-лошото, в нищо. А класовата борба е само частна проява на този общ закон на човешката природа. Генералът кимна към мраморната плоча на камината, където стоеше масивна бронзова скулптура: „Ето го, той е двигател на прогреса…“
Това беше детайл от символичната композиция на знаменития френски скулптор Роден. Нарича се „Вратата на ада“ и изобразява две фигури в доста откровена поза. Борис чукна с пръст бронзовото коляно на жената.
– Явно любовта е френска. Но нещо не го виждам ада тук.
Но генералът от медицинската служба на МВР смяташе, че тази лекомислена скулптура има дълбок смисъл.
– Това е причината за повече от нещастните бракове, разводи и увредени деца. При това пострадалите, дори и самите те да не са легионери, дори не подозират, че причината за всичко това се крие зад тези врати. Затова се нарича врата на ада. Между другото от тези врати излизат и всички литературни прототипи на излишните хора.
– Извинете – възрази инструкторът агитатор. – Нали се смята, че тези излишни хора като байроновия Чайлд Харолд и лермонтовия Печорин са жертви на обкръжаващата ги среда, т.е. на социалните условия.
– Те всичко хвърлят върху средата, от болната глава на здравата – като автомат забоботи полковник Карпов. – Кой е виновен, че лорд Байрон по рождение е куц и има конско ходило? Кой е виновен за това, че е изневерявал на жена си със своята сестра Августа? Средата ли е виновна? Освен това е мечтаел за момчета. Затова навсякъде се е чувствал излишен – също като неговия горд Чайлд Харолд. Именно поради това той се набъркал в борбата на гърците против турците и там загинал. Комплексът за самоунищожаване.
А за да разберем Лермонтовия Печорин, трябва да знаем, че дядото на Лермонтов се е самоубил в момент на лудост. А Лермонтов се е увличал от байронизма затова, защото той самият се е влюбвал в родственици. Просто сродни души. Ами неговият дуел? Та това е било замаскирано самоубийство. Затова той написал своите „Демон“ и „Ангела на смъртта“. Вземете и Врубел. Той толкова се увлякъл в илюстрирането на „Демона“, че завършил в лудницата.
– Ех, защо Лермонтов не живя в наше време – със съжаление въздъхна генералът архиепископ Питирим. – Щяхме да му назначим двама наши архангели да го пазят от самия него. След това щяхме да му пробутаме някое маце. И всичко щеше да е наред – като с Евтушенко.
Над фриволните „Врати на ада“ висеше една стара гравюра на Гоя с интригуващото име „Ще повярвате ли на това, или няма?“, където бяха изобразени две стари вещици, които беше трудно да се разбере какво правят – дали се бият, или се прегръщат страстно.
– Какво ще кажете за Гоя? – попита Борис. – Та той се смята за прогресивен художник.
– Да, в началото той е рисувал нормално, а след това е започнал да прогресира – се съгласи доктор Карпов. – Привлякъл го боят с бикове, нечистата сила, започнал да се наслаждава на ужасите от войната. По съдържание – болезнен, разголен натурализъм, по форма – ранен модернизъм. Типично мозъчно разлагане.
Разбира се, в такива условия на инструктора агитатор му беше трудно да спори с мозъчния тръст на професор Руднев. Тези йезуити разглеждаха цялата история на цивилизацията през някаква особена призма, която наричаха диалектическо християнство и висша социология. За тях това беше магическата кристална топка, където продуктът на човешкото творчество се определя от анализа на личния живот на неговия творец, и особено от тъмните, тайни и малко известни детайли от неговия живот, за които обикновено не се говори.
В този мрак светската инквизиция гонеше този загадъчен дявол, който отговаря за прогреса на цивилизацията и който следи тази цивилизация да не тъпче на едно място.
Борис ги гледаше и си мислеше: „Поне водка да пиеха. Тогава може да се каже, че са пияни. Ама не, наливат се с чай… И нежно гладят своите пистолетчета. Ето ни, ние сме тайната полиция на нова Русия. А Максим си играе с котарака и се надсмива: «Този е моят Тома Неверни… Тфу!»“
И заедно с това… Заедно с това на раменете на тези мракобесници мълчаливо проблесват генералски звезди, които не се дават даром. А върху зелените им кители, макар войната отдавна да бе свършила, тихичко звънтяха новичките ордени, които също не се дават даром.
Следваща глава
Преминете към СЪДЪРЖАНИЕ