Когато говори лъжа, свое говори, защото е лъжец, и баща на лъжата.
Йоан 8:44
Когато Максим започваше своята кариера в НКВД, той много често се хвалеше, че работи заедно със знаменитата чекистка Зинаида Хенриховна Орбели. Тя се беше прославила с това, че беше от стар дворянски род, или княгиня, или полукнягиня, но на седемнадесет години беше избягала от института за благородни девици в Смолни и беше отишла на работа в ЧК [Чрезвичайная комиссия по борьбе с контрареволюцией и саботажем – Извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажите], където собственоръчно разстрелваше хора. Дори имаше и песен в нейна чест:
Ех, ябълчице, накъде се търкаляш?
В лапите на Зинка ще попаднеш.
Няма да се върнеш!
По едно време тя беше началник на губернския ЧК и според класовото си съзнание бе разстреляла дори собствените си родители. След това нейната жестокост дойде твърде много дори за ЧК и едва не я разстреляха нея самата. Но за Зинка се застъпи самият Троцки и като се позоваха на пролетарската хуманност, делото се потули.
Борис се беше наслушал за нейните подвизи и много се учуди, когато видя Зинаида за пръв път. Тя беше много приятна млада жена с красиво лице и умни очи, висока и стройна, с бързи и уверени движения на добре поддържаните изнежени ръце и с енергична пружинираща походка. По нещо се чувстваше, че тя е наистина нещо като княгиня от института за благородни девици. Но тази девица носеше военната униформа на НКВД, а на малиновите петлици хищно проблесваха острите ромбчета на генерал на НКВД.
По-късно Борис я срещаше често в новата квартира на Максим. Тя грижливо помагаше на Олга в домакинската работа и трогателно се занимаваше с детето. Понякога Олга разхождаше бебето с количка из Петровския парк, а редом с нея вървеше Зинаида Хенриховна и носеше бутилката с мляко. Понякога им правеше компания и братът на Зинаида, едно странно същество, когото всички наричаха „героя от Перекоп“.
Говореше се, че по време на гражданската война той бил командир на кавалерийска дивизия и се прославил с невероятната си храброст. Но при превземането на Перекоп получил контузия в главата и се повредил мозъчно. Оттогава живееше със специална пенсия от Совнаркома и вършеше доста странни неща. За подобно поведение друг отдавна щеше да бъде в затвора, но всичко му се разминаваше безнаказано като на герой от Перекоп.
За особени заслуги пред съветската власт му подариха цяло господарско имение, където той живееше сам в двадесет и пет стаи. В една от стаите си държеше своя стар боен приятел – една бяла кобила. Освен това настояваше да се обръщат към него не по собствено и бащино име, а да го наричат герой на Перекоп, като обясняваше, че това вече е титла, присъдена му от съветската власт. На друго име той просто не отговаряше.
Когато „героят на Перекоп“ крачеше по улицата, винаги го съпровождаше орляк от любопитни малчугани, които очакваха той да изпълни някой нов номер. По-рано и Борис правеше същото. Затова пък възрастните недолюбваха „героя на Перекоп“ и се стараеха да не го забелязват.
Ако Зинаида Хенриховна беше много красива, то нейното братче беше изключително безобразно. Копие на татко Махно, такъв какъвто го показваха във филма „Червените дяволчета“. Беше нисък като джудже и затова винаги носеше специални, направени по поръчка ботуши с високи, почти женски токове и лакирани кончове. След раняването на фронта единият му крак беше по-къс от другия и не се сгъваше. Затова целият беше изкривен и доста куцаше. Лицето му беше бледо и безкръвно като на покойник. А на фона на това лице черните му като сажди очи приличаха на пирони. Главата на „героя на Перекоп“ бе украсена от купол черни като сажди коси, твърди като жици, които падаха до раменете му като лъвска грива. Казваха, че след контузията и най-малкото докосване не само до черепа, но и до косата му предизвиквали мъчително главоболие. Затова не се подстригваше и дори през зимата ходеше без шапка. Други пък твърдяха, че „героят на Перекоп“, напротив, по цели дни прекарва във фризьорския салон и че неговата буйна коса винаги е старателно сресана, намазана и парфюмирана и че дори му е направено трайно къдрене. Затова някои мислеха, че той си е пуснал толкова дълга грива, за да изглежда по-висок.
Освен всичко, „героят на Перекоп“ собственоръчно си беше измайсторил фантастична военна униформа: яркочервен бридж с кожа по средата и яркосиня рубашка с кавказки набран пояс от черно сребро и преплетени на гърдите му колани. Отляво се поклащаше крива кавказка сабя в сребърна ножница, а отдясно – огромен маузер в дървен кобур със златна дъсчица – почетно златно оръжие на Революционния военен съвет.
С една дума, когато „героят на Перекоп“ вървеше по улицата, беше страшен за гледане. Но след като няколко пъти стреля с маузера по врабчетата и гонеше децата с извадената сабя, без много шум го разоръжиха. Взеха му маузера и му оставиха само празния кобур със златната дъсчица.
А сабята я запоиха така, че да не се изважда от ножницата. Когато старата бойна приятелка на героя бялата кобила умря, той й организира погребение с военен духов оркестър, погреба я в градината си и й направи паметник с лаврови венци и спуснати знамена. Паметникът беше докаран от някакво гробище извън Москва от гроба на някакъв царски генерал.
На мястото на кобилата „героят на Перекоп“ си купи огромен мотоциклет, свали ауспуха и с него се носеше по улиците с такъв шум и грохот, че селянките се кръстеха и казваха: „О, Господи, отново този дявол с неговия трандулет се понесе!“ Не се наложи да му взимат мотоциклета, защото скоро той катастрофира и се смачка като питка заедно с мотора си.
Бабите от околността се надяваха, че „героят на Перекоп“ най-после ще пукне. Но той оживя. Помогна му Зинаида Хенриховна, която се грижеше за своето прославено братче като за бебе, хранеше го с лъжичка, докато той не стъпи на крака. И щом стъпи, започна да върши още по-големи щуротии.
Когато започна Великата чистка, „героят от Перекоп“ започна да излиза от мода. Първо му взеха имението, затова той се пресели в съседния хотел и занесе там само две неща: огромен концертен роял, на който не можеше да свири, и своя портрет, голям колкото стената, на който беше изрисуван върху бялата кобила и с извадена сабя. По цял ден той седеше пред рояла, дрънкаше с два пръста нещо съвсем неразбираемо и се любуваше на портрета си.
След това „героят на Перекоп“ изведнъж изчезна. Слуховете говореха, че са го затворили заради портрета, тъй като не може да се окачва толкова голям собствен портрет в страната, където има по-велик човек. В това видяха обида за Сталин. Заедно с „героя на Перекоп“ изчезна и неговата сестра Зинаида Хенриховна. Казваха, че в НКВД се била занимавала с вредителство: разстрелвала не когото трябва и то по заповед на троцкистко-зиновиевския терористичен център.
– Макс – попита Борис, – защо затвориха „героя на Перекоп“?
– Има защо – избоботи комисарят по сигурността.
– Ти май не знаеш? – подхвана го брат му.
– Аз ли не знам – кипна другият, – та нали аз го затворих!
– И за какво? – не спираше с въпросите си по-малкият.
Максим разказа една доста невероятна история. Оказа се, че „героят на Перекоп“ не бил никакъв герой, а Перекоп не бил виждал с очите си. Всъщност някога бил фризьор и актьор самодеец и ужасно обичал да се появява на сцената в героични роли. А след това решил да се представи за герой на Перекоп.
– Значи е добър артист – каза студентът. – А вашата съветска власт е глупава, щом могат толкова лесно да я излъжат.
– Всичко това не е чак толкова просто – каза комисарят.
Оказа се, че такъв герой на Перекоп наистина е съществувал. Но е бил съвсем друг човек, човек с безумна храброст. Дори когато завършила гражданската война, героят продължавал да воюва и да громи наляво и надясно, докато не го затворили в ЧК. Там изяснили, че някога е принадлежал към партията на анархистите-максималисти, които имали щаб-квартира в Швейцария. После в процеса на революцията се присъединил към болшевиките.
По време на гражданската война за този герой се носели легенди. Той бил болен от диабет и постоянно трябвало да си бие инжекции. Но въпреки тежката си болест бил толкова предан на революцията, че без да слиза от седлото, вадел от джоба спринцовката и направо през панталоните си биел инжекцията и после водел своите дивизии направо към белогвардейските картечници.
В ЧК разбрали, че той е бил просто наркоман и през панталоните си биел не нещо друго, а морфин. А безумната му храброст се обяснявала с това, че бил почти луд и правил няколко опита за самоубийство. Той търсел смъртта в боя. Когато го разстреляли, се усмихвал щастливо и пеел марша на анархистите.
Това било в Южна Русия. След няколко години Зинаида Хенриховна намерила делото на разстреляния герой на Перекоп в Централния архив на ЧК в Москва и забелязала, че много прилича на брат й. Дори бил куц като него. И й хрумнала идея. Всички чекисти, които имали отношение към делото на героя на Перекоп, били вече загинали. Значи не били останали свидетели. При това делото е било строго секретно и не се съобщавало никъде за разстрела на героя. Затова пък за подвизите му всички вестници писали много.
Зинаида Хенриховна се посъветвала с братлето си и идеята много му допаднала. В архива на ЧК се пазели всички документи и революционни ордени и отличия на разстреляния герой. Зинаида Хенриховна ги дала на брат си, а останалото дело унищожила. По снимките на мъртвия герой братът съответно си променил външността: пуснал си същата гъста дълга коса като на героя, поръчал си същата живописна военна униформа, каквато носел той. В онези години след революцията имало какви ли не чудаци и никой на нищо не се учудвал. Така аматьорът артист, който мечтаел за героични роли, се превъплътил в истинския герой на Перекоп.
– И сега какво направихте с този герой? – запита Борис.
– Сложих пред него всички доказателства и му казвам: „Признавай си!“ А той ми казва: „Не-е-е, живях като герой и ще умра като герой!“ Казвам му: „Стига игра. Ти, глупако, не си на сцената, а в НКВД. Ще те запокитя в Сибир!“ А той държи на своето: „По-добре в Сибир да отида. Там поне всички ще знаят, че аз съм героят на Перекоп и съм пострадал за правдата!“ – Комисарят по сигурността безпомощно вдигна ръце: – Как да се говори с него. Този идиот толкова се е вживял в ролята си, че дори не разбира кое е истина и кое – фантазия. А в действителност той е съвсем безобидно същество. Само видът му е страшен, иначе е жалък страхливец. Но заради маската на герой е готов да замине дори за Сибир. За всичко е виновна тази проклета Зинка. Прилича на ангел, но в действителност е сатана в пола.
– А как разкрихте това дело? – запита Борис.
– Аз имам нов метод. Тръгвам не от престъплението към престъпника, а обратно – от престъпника към престъплението.
– Как така?
– Много просто. Взимам човек, давам му хартия и му казвам: „Сега пиши. Признавай си!“
– Идеално – каза студентът. – Така и аз мога да си призная, че съм крал ябълки от съседите.
– Глупак – каза докторът по социалните науки. – Този метод е научен. Аз не взимам просто хора, а само такива, за които знам, че имат някакви престъпления. Само не знам точно какви. И ето, на такъв тип му казвам: „Хайде, признавай си!“
– Ами ако не е правил нищо?
– Ако не е правил сега, по-късно ще направи.
– Ама и метод! – каза студентът.
– Точно по този метод разкрих делото на „героя на Перекоп“ – каза комисарят от държавна сигурност. – Аз знаех, че Зинка има много престъпления. Рових и намерих.
– Значи за това я затвориха?
– Не, това е най-малкото… Има много по-тежки неща…
– Какви?
– Това е служебна тайна – сухо отсече комисарят. – Зад гърба му на рафта имаше голяма плоска кутия с колекция от различни значки с номерирани плочки. На една от значките проблесваше малка златна емблема – череп с кръстосани кости, като на пиратско знаме. Явно не бяха пионерски.
До кутията стоеше кафява петниста раковинка колкото половин орех в обковка от тънка платинена нишка и във формата на накит за верижка. Към нея беше прикрепено картонче, запълнено с калиграфския почерк на военния писар на НКВД: „Дело „Синя звезда“. Експонат, №127-Д. Конфискувано при обиска на гражданката Орбели Зинаида Хенриховна“.
– Макс, каква е тази играчка?
– Това е бръмбар – отвърна комисарят.
– Какъв бръмбар е, та това е раковинка?
– Това е техният таен жаргон. Тази раковина заменя скарабея, който изобразява торния бръмбар.
– За какъв дявол ти е притрябвал този бръмбар?
Комисарят черногледец се намръщи, явно му дотегна да тълкува висши мъдрости на всякакви идиоти. След това започна под нос да обяснява, че в Древен Египет имало особени тайни секти, за които торният бръмбар е служил като символ на слънчевото въртене и хода на живота. За да се идентифицират, членовете на тези секти използвали скарабеите като тайна значка.
Основната тайна е била, че в онова време тези тайни секти са били нещо като древноегипетски врагове на народа. Затова те се криели из изоставените пирамиди, а древноегипетското НКВД ги преследвало. Когато ги хванели, според тогавашната практика ги пребивали до смърт с камъни. По-късно подобни секти съществували и в Европа, но като условни знаци са използвали раковини, които отгоре приличат на бръмбар. По-късно тези раковинки станали условен знак само за жените, които се поглезвали с различните култове на Диана.
– Добре, и каква е тайната там?
– Обърни раковината по гръб. Не ти ли напомня на една женска част?
– Да, прилича ми. Ама и символика! – възмути се Борис.
Тайнствената раковинка изобразяваше женски символ, който обикновено рисуват по стените на обществените тоалетни.
Веднъж Борис намери в стаята на Максим книгата „Невидимият свят на сатаната“ от някой си Джордж Синклер. На полето имаше отметки с позовавания на „героя на Перекоп“ и неговата сестра, генерала на НКВД Зинаида Хенриховна във връзка с делото „Синя звезда“. А в тази книга пишеше следното:
„…Томас Уейър, който бил лицемерен пуритан и дори оглавявал строга презвитерианска община и когото в Единбург смятали почти за светец, през цялото време водел таен живот на отвратителен разврат и затънал в най-мръсни и противоестествени престъпления. През 1670 година, когато навършил седемдесет години, го нападнали ужасни припадъци на отчаяние и разкаяние, угризенията на неговата нечиста съвест го довели до границата на умопомрачението и мъките му можели да се облекчат само с пълно, откровено и публично покаяние за извършените от него злодеяния.
В продължение на няколко месеца неговата община искала да избегне скандала и позора и се опитала да потули това дело, но неговият духовник разкрил тайната на лорда, който бил кмет на града и той се разпоредил да бъде направено дознание. Нещастният старец настоятелно ги убеждавал, че „ужасите Господни, които терзаят неговата душа, са го принудили да си признае и да поиска прошка“. Томас Уейър бил арестуван заедно със своята слабоумна сестра Джийн, която също била замесена в неговите отвратителни деяния.“
Борис си спомни как „героят на Перекоп“ маршируваше тържествено по улиците със своите червени бричове, с кривата сабя и огромния маузер – златното оръжие на Революционния военен съвет. А в книжката по-нататък пишеше:
„…През цялото време, докато Томас Уейър беше зад решетките, той усещаше по болезнен начин тежкия Божи гняв върху себе си, и това го водеше до отчаяние. На няколко души, които го изповядваха, той признаваше: „Знам, че съм осъден на вечно проклятие и моята присъда вече е подписана от небето… Затова в душата си не намирам нищо освен тъмнина, мрак, пепел и това ме изгаря все едно, че съм на дъното на ада!…“ Толкова неочакваното възмущение, ненавистта към мерзките деяния в съчетание с пълната неспособност да се отрече от тях са напълно разбираеми за седемдесетгодишния старец, чиято плът е била проядена от години на излишество, а разумът му отслабвал от тежкото напрежение поради принудата постоянно да играе изкуствена и трудна роля.“
Борис си спомни как се срещаше със Зинаида Хенриховна в квартирата на Максим и колко трогателно помагаше тя на Олга в домакинството. Или как се разхождаха с детето в Петровския парк. А до тях се тътреше куцият „герой на Перекоп“ и грижливо носеше бутилчицата с мляко. А „Невидимият свят на сатаната“ съобщаваше:
„Сестрата на Уейър отчаяно обвиняваше своя брат в магьосничество. Макар неговата лоша слава да се носеше отдавна и хората да разправяха необикновени истории за неговите занимания с магии и заклинания, магьосничеството не беше главното обвинение, което му беше предявено в съда. Той беше признат за виновен за прелюбодеяние, блудство, кръвосмешение и содомия и по тези точки бе осъден на удушаване с примка, а след това изгаряне на клада на място между Единбург и Лейтъм, в понеделник 11 април 1670 година, а тялото му да се превърне в пепел. Неговата уродлива сестра Джийн Уейър беше осъдена за кръвосмешение и магьосничество и на 12 април беше обесена на площада на пазара в Единбург.“
Когато Борис попита какво отношение има това към „героя на Перекоп“ и Зинаида Хенриховна, Максим отговори уклончиво:
– Сравнителна психоанализа. Съдиите на инквизицията са се справяли в подобни неща по-добре от съдиите в наше време.
Макар че „героят на Перекоп“ беше рядко безобразен на вид, навремето Зинаида Хенриховна често казваше, че колкото и да е странно, се е ползвал с огромен успех сред жените. Пък и из града се носеха слухове, че „героят на Перекоп“ разбива женските сърца и постоянно има някакви романтични истории.
Казват, че някои жени обичат точно уродливите мъже. Така например херцогиня Алба обичала художника Гоя за неговия безобразен вид и с това подчертавала своята собствена красота.
Като си спомняше загадъчното самоубийство на Олга, на Борис понякога му се струваше, че може би тя е имала романс с „героя на Перекоп“. А когато Максим разбрал за това, то… Затова той избягва да говори за жена си, а измисля всякакви средновековни психоанализни.
Макар красавицата Олга да имаше вид на мадона, тя все пак беше малко странна. Неслучайно заради нея имаше две самоубийства.
Докато началникът на 13-ти отдел на НКВД беше на работа, Борис извърши в стаята му малък обиск. Надявайки се, че от неговите дяволски работи никой нищо не може да разбере, сега Максим вече не си криеше документите, а бележките си по тях засекретяваше зад всякакви условни шифри.
Под кутийката със странните значки със символите на смъртта Борис намери папка с името на Зинаида Хенриховна Орбели. Отстрани с молив беше написано: „Единият дядо е бил алкохолик и се обесил, а бабата отишла в манастир. Вторият дядо бил известен лекар-психиатър, а бабата била нихилистка.“
Дядото психиатър и бабата нихилистка организирали в Москва някакво религиозно-философско общество „Синята звезда“. Макар изцяло хуманитарно и либерално, неизвестно защо това общество било тайно. Затова едни ги наричали хуманисти, а други – сатанисти. Именно на този дядо е принадлежала колекцията от тайнствените значки със символите на смъртта.
По-късно в същото това тайно общество негово сиятелство княз Орбели се запознал със своята бъдеща жена, дъщерята на психиатъра и нихилистката. Ако татко Орбели бил съвсем истински княз, то майката била обозначена само с думата „марсианка“.
И така, бившата героиня на революцията и прославена чекистка Зинаида Хенриховна по кръв е била полукнягиня, полумарсианка. А отстрани беше добавено с молив: „Мелез от сатана и антихриста. Типично явление.“
Явно Максим беше прекалил с фантастичните романи за марсианци, които искат да вземат властта на земята и е пренесъл тези марсианци като шифър за 13-ти отдел. Добавил е още библейски персонаж в лицето на антихриста. Но какъв е този коктейл от сатаната и антихриста?
А отстрани имаше делова записка: „Такъв процес има в семейството на Ленин, а, изглежда, при Хитлер и Химлер. В семейството на Сталин този процес върви в обратен ред.“
В религиозно-философското общество „Синята звезда“ се занимавали с философията на Соловьов и Бердяев, които били наричани боготърсачи. До имената им имаше справка от специалистите на 13-ти отдел. Боготърсачът Соловьов се оплаквал, че го изкушават бесове, и се лекувал от тях с нишадър. Умрял от отравяне от саморъчно направени бонбони с нишадър.
На полето беше записан изводът на доктора по философия Руднев: „Този боготърсач не трябваше да гълта нишадър, а да си маже с него задника.“
А за философа Бердяев, когото мнозина смятат за най-големия руски философ на XX век, специалистите от 13-ти отдел бяха направили следната справка. Започнал с марксизъм, за което е бил на заточение. След това го ударил на боготърсачество. За това богохулство бил осъден от Светия синод и бил изпратен на доживотно заточение в Сибир, нещо изключително в руската история. От Сибир го спасила Февруарската революция. Но и правителството на Керенски набързо го отпратило зад решетките. От тези решетки го освободила Октомврийската революция. Но скоро и болшевиките решили да се отърват от неуморимия боготърсач и през 1922 година заедно с група негови събратя го изгонили в чужбина.
Резюме на философията на Бердяев. Разсъждения за човекобога и богочовека. Философия за доброто зло и злото добро: „Понякога е хубаво да вървиш по пътя на злото, тъй като това ще ви доведе до висшето добро.“ Проповед за „другарството в Антихриста, царството на княза на този свят“. Метафизика на трагичната свобода, която се „корени в Нищото“. Писал Дявол и Антихрист с главни букви. Бил екзистенциалист, т.е. утвърждавал съществуването на сатаната. Близал задника на антихриста. Хвалел тайните общества като „Синята звезда“. Създател на разкола в православната църква в чужбина. Виж делото: „Свето-Бердяевска духовна академия“.
На полето заключението на доктора по философия Руднев гласеше: „Философията на Бердяев – това е типично философско 69, например неговото „доброто зло и злото добро“. Прав е бил Светият синод да го заточи пожизнено в Сибир.“
След това имаше напечатан на старомодна пишеща машина списък на членовете на тайното общество „Синята звезда“. Списъкът беше съставен в ЧК през 1918 година. До него – протокол от разпита на един от членовете на това религиозно-философско общество. Освен от философията на Соловьов и Бердяев те са се интересували от антропософията на Щайнер, от окултната теософия на мадам Блаватска, от търсенето на щастие по метода на Гурджиев, култа към йога и всякаква мистика.
А в областта на религията в търсенето на нов бог тези боготърсачи експериментирали с това, което навремето се наричаше „черна меса“. Те правели нещо подобно на олтар, но вместо разпятие разпъвали в олтара гола жена, задължително девственица, която символизирала Дева Мария. След това те се редели на опашка и се доближавали съвсем близко до модернистичното разпятие и продължително целували и близали голата жена в светая светих.
Отстрани с избеляло от времето виолетово мастило имаше забележка от ръката на чекиста, който е извършил разпита през 1918 година. С грубата откровеност на варварин той бе написал: „Това е просто шайка от някакви изроди. Това не са никакви философи, а п-лизачи…“
Боготърсачите си били модернизирали също така и тайнството на причастието. Християните се причестяват от чаши със свети дарове, напълнени с вино и просфора, което символизира кръвта и плътта на Спасителя. А боготърсачите модернисти според правилата на черната меса напълвали чашите с урина и изпражнения, заставали на опашка и си вкусвали от тях.
До него, с избледняло лилаво мастило, е написана бележка от варварин-чекист: „Но това са просто поедатели на лайна. Тази проклета гнила интелигенция. И после се крият зад всякакви философии.“
Отдолу по-късно е направена по-културна забележка на специалиста от 13-ти отдел на НКВД: „Кунилингус. Уринофилия. Копрофилия. Имитация на черната меса от средните векове“ (вж. приложение №8).
Приложение №8 представляваше фотокопие на някакъв протокол на средновековната инквизиция с описание на черната меса, където сатанистите от XVI век палят черни свещи и правят същото, което правят и боготърсачите на XX век.
В списъка на тайното общество „Синята звезда“ имената на княз Орбели и неговата жена бяха отбелязани с кръстче. А до тях с червено мастило и с равен и красив почерк пишеше: „Да се разстрелят.“ А отдолу със същия красив почерк: „Председател на Губ-ЧК – Зинаида Орбели“.
Същевременно с това възпитаничката на института за благородни девици препоръчваше на висшето началство всички останали боготърсачи да бъдат поставени на колене и да бъдат разстреляни. Но за тях се застъпи самият Троцки. Подкрепи го и министърът на просветата Луначарски, който навремето също се е интересувал от боготърсачеството, както и управителят на Совнаркома Бонч-Бруевич, който преди революцията се е занимавал с боготърсачество заедно с Лев Толстой, а след революцията стана управител при самия Ленин.
След това следваше справка на специалистите от 13-ти отдел на НКВД. Когато младият революционер Троцки лежал в затвора в Одеса, той използвал времето си за самообразование и четял много книги, които получавал по списък. По-късно от архивите на царската жандармерия списъкът на тези книги, написан собственоръчно от Троцки, попаднал в ръцете на 13-ти отдел на НКВД. Това изобщо не са били трудовете на Карл Маркс, над когото Троцки само се надсмивал, и не книги по история на комунизма, а книги по теория и практика на същите тези езотерични тайни общества, наричани от едни хуманисти, а от други – сатанисти. Троцки много внимателно и основно изучавал тези книги и дори си направил обемист конспект от 1000 страници. За този тайнствен конспект, който впоследствие изчезнал безследно, споменават и биографите на Троцки, намиращи се в чужбина.
Макар през 1918 година делото за „Синята звезда“ да беше прекратено по заповед на хуманиста Троцки, през 1936 година НКВД отново се захвана с него. В списъка имаше няколкостотин души.
Една част от тях бяха изпратени в чужбина, пак с помощта на хуманиста Троцки, а другите бяха измрели. Но сега 13-ти отдел много внимателно проверяваше всички роднини, деца и дори познати на тези боготърсачи.
В този списък Борис видя няколко познати имена. Тук беше бащата на Иван Странник, с когото Борис учеше в един клас. Бащата на този негов съученик също се казваше Иван и специалистите от 13-ти отдел бяха направили за него справка.
Преди революцията той бил дребен поет футурист и писал с псевдонима Иван Морт. Но специалистите от 13-ти отдел бяха по-образовани от варварите-чекисти през 1918 година, те знаеха дори латински и затова се заинтересуваха защо Иван Странник-Морт си бе избрал псевдоним, който на латински означава смърт.
Ако боготърсачът Бердяев твърдеше, че сатаната и антихристът съществуват, естествено от гледна точка на абстрактната философия, следователите от 13-ти отдел подхождаха към този въпрос от гледна точка на диалектическия материализъм и съвсем сериозно смятаха, че сатаната и антихристът не само че съществуват, но дори се женят. Да, те писаха за някакви смесени бракове… между сатаната и антихриста!
Такъв странен смесен брак имаше поетът Иван Странник-Морт. Освен това той бил и наркоман. Освен това жена му била куца. Освен това след революцията тя работела в ЧК. След това от тази нервна работа се парализирала и оттогава е прикована към леглото.
След това всичко следваше по Достоевски. Жената марсианка с години лежала в кревата и вършела всичко под себе си. А любещият мъж самоотвержено тичал с гърнето. А за отмора смъркал кокаин.
Но това не е всичко. Макар и скована от паралич, тази жена като капак страдала и от нимфомания. А любещият мъж самоотвержено й водел любовници. А след това пак за успокоение смъркал кокаин.
Сред постоянните клиенти на нимфоманката бил някакъв арменец. Забележка на 13-ти отдел: „Затова тези фокуси се наричат арменски шеги. Знаем ги ние тях.“
След арменеца шегаджия идвaл някакъв бивш разпопен монах, прогонен от манастира за блудство. А 13-ти отдел регистрирал това много внимателно. Специалистите от този отдел подозирали, че Иван Странник е малко странен, малко ненормален. Но самият той, „нагълтал се“ с Бердяев, се смятал за човекобог, или богочовек, на когото е възложена някаква специална мисия. Затова, докато работел като цензор в отдела по печат в градския съвет, там правил всичко наопаки, точно както в личния си живот. Той пропускал през цензурата опасните декадентски писания на своите събратя, като казвал, че това е неговата партия, а спирал здравата пролетарска литература, като я наричал брътвеж на сива кобила.
Затова специалистите от 13-ти отдел го бяха сложили в списъка на вредителите. И с подписа на доктор Биков, майор от медицинската служба на НКВД, имаше следното заключение: „Да се лекува с труд по метода на Толстой. Между другото това лечение беше помогнало и на Достоевски.“
Тук имаше и медицинска справка за неговия син Иван Странник-младши. Оказва се, че той имал странен физически дефект, който учените наричат „фимоза“, което означава незабелване на половия член. Когато Ваня достигне полова зрелост, трябва да бъде обрязан.
Справка от училището. По всички предмети Ваня е бил толкова зле, че по едно време са мислели да го преместят в специално училище за бавноразвиващи се деца. Но същевременно с това Ваня пишеше хубави стихове. Толкова добри, че решиха да го преместят в специално училище за особено надарени деца.
Борис прелисти по-нататък. Отново фотокопие на някакъв средновековен трактат, в който учените монаси много сериозно съобщават, че ако християнка се съвкупява с антихрист, това се приравнява към съвкупяването с куче и такава двойка след съответните молитви трябва да бъде изгорена на клада. Но не кучето, което не е виновно, а хората, тъй като подобен съюз с антихриста е верен признак за пакт с дявола. Тук имаше и позоваване на някакъв френски дякон, който съгрешил с антихристиянка и затова отишъл на кладата.
„Странно – помисли Борис. – Боготърсачът Бердяев блъфува по сатаната и антихриста, монасите – също. Но защо 13-ти отдел върви по същия път? В тази дяволщина и дявол не може да се оправи.“
В делото по „Синята звезда“ се споменаваше и Федка Кривогледия, който беше най-известният хулиган в околността. Същият този, след битките с когото Максим се молеше на Бога да го направи по-силен и по-голям. Оказа се, че Федка Кривогледия е бил брат на поета Иван Странник-старши.
А поетът Иван Странник-младши е бил братовчед на Завалишин, същият с когото Борис ходеше навремето на лов и който след това се застреля заради Олга. А майката на Завалишин е в списъка на „Синята звезда“. Отново някакви роднински връзки.
В този списък е и майката на Ирина, в чийто дом Борис ходеше често на вечеринките и където като квартирантка живееше приличащата на ангел Олга. На младини, още преди революцията, майката на Ирина и майката на Завалишин са били неразделни приятелки, пишели стихове, увличали се по мистицизъм и теориите за третото око, което вижда това, което другите не виждат. Освен това посещавали кръжок, където търсели щастието по метода на Гурджиев [Г. Гурджиев, р. 1870 г., с гръко-арменски произход; философ, мистик, писател, създател на духовна школа, основана на 4 принципа за самопознание]. Кръжокът бил нещо като филиал на „Синята звезда“. В този кръжок двете приятелки намерили своето щастие, т.е. своите мъже – Корякович и Завалишин, които също били големи приятели. Но тези мъже се забъркали с революционерите меншевики. Затова след революцията болшевиките разстреляли Корякович за контрареволюционна дейност, а на Завалишин това подействало толкова силно, че от мъка той се застрелял сам.
Освен кръжока на Гурджиев към тайното общество „Синята звезда“ имаше още един филиал – кръжока на теософите, които търсели щастие, като въртели масички и викали духове. Един от членовете на този кръжок бил бащата на красивата Олга – Жорж Гейер, от балтийските германци. Тук е и снимката му на младини – много красив, като херувим млад мъж с униформа на царския Пажески корпус.
Затова пък жената на този херувим Дора Мазуркина била истинска мъжкарана, абсолютна разбойничка от пътищата. Освен това тя била по-възрастна от мъжа си. Ако бащата повече се интересувал от въртене на масички, майката разбойничка била твърда болшевичка и дори лично познавала другаря Ленин, с чиято жена дружали навремето.
По-надолу имаше подробно заключение от ръката на Максим. Първо, според шифъра на 13-ти отдел неговата тъща е била истинска предателка. Но бягала само между червените и белите. А не между болшевиките и меншевиките. Ако се използва терминологията на боготърсача Бердяев и на 13-ти отдел на НКВД, тази тъща изменница тичала между антихриста, Христос и сатаната. И по-точно, тя била двойна изменница: нейните родители се прехвърляли от антихриста към Христос, а Дора – от Христос към сатаната.
И забележка с червен молив: „Типично явление. Същото било и в семейството на Ленин. Когато стане напечено – бягаш. Не бива да се нарушава първият закон за диалектическото християнство – всички хора са братя. А със задна дата този закон не действа.“
Освен това, движейки се в тази посока, Максим открил, че бракът на неговия тъст херувим и тъщата разбойничка също е смесен – между сатаната и антихриста. Продуктът на този брак, приличащата на ангел Олга, жената на Максим, която го заведе от другата страна на доброто и злото, на живота и смъртта, е била не просто жена, а полуангел, полумарсианка. И печалният вик на душата на Максим: „Ех, ако знаех това преди! Толкова много мъка и нещастие, и то само защото не знаех за това.“
И делова забележка: „Дявол да го вземе, защо толкова малко пишат за това в печата? Защо писателите мълчат? Или в най-добрия случай не казват всичко докрай. Да поръчам на доктор Биков разследване на писателите въобще и по-специално на Съюза на съветските писатели.“
Имаше още една бележка по делото „Синята звезда“. Изглежда, че кръжокът на теософите освен с въртене на масички и викане на духове в търсене на щастието се е занимавал също така с кръстоска на сатаната и антихриста. Но понякога и те самите са се страхували от такава кръстоска и затова често прибягвали до изкуствено осеменяване, където майката зачевала детето не от бащата, а от чужд мъж.
Разбира се, 13-ти отдел прояви интерес как се прави това. Оказа се много проста работа: тези красавици, които тичат между сатаната и антихриста, купуват от проститутки използвани презервативи със семенна течност и си правят осеменяване с пръст. Това е една от тайните на мистичното трето око и на диалектическия 13-ти отдел, който вижда това, което не виждат другите.
С червен молив е подчертано: „Затова в руския език се е появило такова странно на пръв поглед изражение, когато видят някой идиот – „деланный пальцем” (направен с пръст). Устата на народа говорят мъдрост. Този метод на анализ се нарича семантична философия”.
Тръгвайки по пътя на третото око, любопитният 13-ти отдел делово регистрирал, че в онези семейства, в които кръстосват сатаната и антихриста, освен изкуствено осеменяване често има осиновени деца, които ги представят за свои.
Един конкретен пример: „Сестрата на Ленин Ана има едно-единствено дете, осиновения й син Георги Лозгачев. Всички други сестри и братя на Ленин, както и самият Ленин (общо осем души), не са имали деца. Затова в Библията се казва: „Ще ги познаеш по плодовете им.“
Тук специалистите от 13-ти отдел си спомниха, че преди революцията в руския език, когато се говореше за революционерите или когато десните говореха за левите, често употребяваха една особена двойна дума с тире, която символизираше съюза на сатаната и антихриста. След революцията тази дума беше забранена.
Но по-добре да не си я спомняме, тъй като ще се вдигне страшен вой, викане, подсвиркване, все едно че са настъпили сатаната и антихриста по опашките. И след това иди се оправяй, че това са само измислици на боготърсача Бердяев.
Но тези висши материи не интересуваха Борис толкова, колкото познатите имена в делото за „Синята звезда“. „Странно е, мислеше си той, родителите са били свързани посредством тайно общество на хуманисти или на сатанисти. Техните деца също са свързани помежду си от някаква обща съдба.“
Бащата на Завалишин се застреля, синът му също се застреля. И не заради кого да е, а заради Олга. Полуангелът Олга си дружеше с полукнягинята Зинаида Хенриховна – родителите им също са били приятели. Но така или иначе всичко това завършва зле: или с убийство, или със самоубийство, или нещо подобно. Каква е тази дяволска работа?“
Като завърши обиска си на началника на 13-ти отдел на НКВД, Борис не намери най-важното. За „полугероя на Перекоп“ имаше само една справка от фризьорския салон „Артел на инвалидите №5“, в която се потвърждаваше, че той е инвалид, куца и че е работил там като дамски фризьор.
„Аха – помисли си Борис, – женски фризьор е подходяща професия. Той почесва дамите по ушите, а на ушенце им шепне: „Разрешете, мадам, да заменя мъжа ви, ако е заминал по работа.“
А когато Максим е разбрал… Разбира се, не е много приятно, когато жена ти изневерява с някакъв си фризьор, при това куц. Затова Максим извадил от делото за „Синята звезда“ всичко свързано с героя фризьор.
На обратната страна на папката с ръката на Максим по диагонал беше написано: „Когато казва лъжа, говори за себе си, тъй като е лъжец и баща на лъжата. Пък и как да не лъже в такова положение?“
Следваща глава
Преминете към СЪДЪРЖАНИЕ