Сега е съд над тоя свят; сега князът на тоя свят ще бъде изпъден вън.
Йоан 12:31
След ликвидирането на партийната върхушка чистката се прехвърли към Червената армия. За цялата си бойна история тя не бе загубила толкова маршали, генерали и старши офицерски състав, както по времето на чистката с железните „ежови ръкавици“ на НКВД. От легендарните герои на гражданската война смъкваха ордените и знаците за командно звание – ромбове и кубчета. След това връзваха ръцете им на гърба и за да не викат, в устата им пъхаха гумена круша и ги отвеждаха към конвейера на смъртта в мазетата на НКВД. Или пък ги товареха в конски вагони и ешелон след ешелон ги отпращаха в Сибир.
Казват, че осъдените на смърт ги водели към мазето и по пътя ги застрелвали в тила. За да не се вдига шум, героите на революцията ги ликвидирали не с истинско бойно оръжие, а с малокалибрени куршумчета, с каквито момчетата стрелят по врабчета и врани. След това отваряли вратата на мъртвилнята, където били наредени вече разстреляните. През нощта извозвали труповете с камиони извън града, изсипвали ги в общи гробове като чумави, заливали ги с вар и ги засипвали с пръст. Изравнявали ги, за да няма никакви следи. След това ограждали гробището с бодлива тел и поставяли надписи: „Опасност от епидемия от сибирска язва! Вход забранен!“
Хората посвоему си обясняваха това и казваха:
– От тази сибирска язва може да попаднеш в Сибир. Не ходете там.
Така съветската власт награждаваше тези, които създадоха тази власт.
Бащата Руднев никога не е бил привърженик на съветската власт и упорито отказваше да влезе в партията, като казваше, че е твърде стар за такова нещо. Но той винаги беше на страната на унизените и оскърбените. Затова сега, когато четеше вестниците, непрекъснато се възмущаваше:
– Да разстрелят целия генералитет на Червената армия… Та това е безумие!
– Съвсем правилно – съгласи се Максим. – Между ума и безумието има определена взаимовръзка. И колкото по-нататък, толкова повече. В определена точка те се съединяват. Това е един от номерцата на другаря сатана.
Баща му си почеса носа и продължи да чете подробно своя вестник. А Максим си почука челото с пръст:
– Но механизмът е следният: почти във всеки гений има нещо от идиота. Но това изобщо не означава, че всеки идиот е гений. Освен това гениите са единици, а идиотите – милиони.
След това докторът по социални науки започна да философства:
– Ето ти, баща ми, си много добър човек. Но знаеш ли, че всяко положително качество в превъзходна степен се превръща в отрицателно? Помисли само – така храбростта става безразсъдство, щедростта – разточителство, любовта – ревност. Умът преминава в безумие. Така и сляпата доброта понякога се превръща в покровителство на злото. Това нещо е много трудно да се разбере.
Ето ти, татко, си гинеколог. Разбира се, имате си клетвата на Хипократ – да помагате с всичко на всеки. Ти взимаш своите гинекологични инструменти и измъкваш плода от утробата. Но ако ти беше психиатър, щеше да знаеш, че има такъв болезнен комплекс, който се нарича „маточен комплекс“: това е, когато на възрастни хора им се иска да направят обратния път и да влязат там, откъдето ти ги измъкваш. Тези хора явно съжаляват, че са се родили. И ако ти беше криминолог, щеше да знаеш, че този комплекс го откриват често при най-отвратителните престъпници. Но със задна дата, след като престъплението вече е извършено.
Като гинеколог ти това не го знаеш. А аз като доктор по социология трябва да знам и едното, и второто, и третото. Това не е просто социология. А знаеш ли ти, докторе, че от гледна точка на висшата социология по-добре щеше да бъде някои от твоите новородени веднага да бъдат изхвърлени в помийната яма.
– Фу-у! – възмути се бащата.
– Правилно! – каза Борис. – Такива като Зинка Орбели. Казват, че тя е разстреляла дори собствените си родители.
– Не-е-е – каза докторът по социалните науки. – Това, което е направила, е най-справедливото. Тя е наказала своите родители за това, че са я родили.
– Но защо?
– Тя си е знаела защо. Защото от тяхна страна това е било престъпление. Станало е като у Достоевски: престъпление и наказание. От другата страна на доброто и злото. Нищо не си го е измислял от пръстите, а от живота. Доброто и злото са така взаимносвързани, както умът и безумието.
Началникът на 13-ти отдел смръщи вежди:
– Ето, татко, ти в душата си ме обвиняваш за жестокостите на НКВД. А знаеш ли кой е виновен за тази проклета чистка?
– Кой?
– Ти… Да… Ти и подобните на теб. На мен ми се налага да поправям това, което вие, гинеколозите не сте направили. Т.е. не изхвърляте в кофата за отпадъци някои новородени. Ако пристъпим към това сериозно, в тази кофа щяха да бъдат изхвърлени новородените Наполеон, Карл Маркс, Ленин, Хитлер и други подобни. И в света щеше да има тишина и благодат. Нито войни, нито революции. Но тъй като вие, гинеколозите, не правите това…
– Знаеш ли, Максим – възмутено каза бащата, – понякога ме е срам заради теб. Развиваш тук всякакви луди идеи. В действителност поради политически съображения вие унищожавате съвсем невинни хора.
– Ех, ти! – каза комисарят по сигурността. – Тогава ще ти покажа някои неща… Какви са тези хора…
Той се наведе над масата си и извади купчината някаква историческа книга, разтвори я и я сложи пред баща си. На пожълтелите страници имаше протоколи от средновековен съдебен процес над многобройно тайно събрание на вещици и магьосници, обвинени в държавен заговор против английския крал. След процеса всички тези магьосници и заговорници най-безжалостно са били обесени.
– А сега погледни това – показа Максим. Това беше таблица на знаци, с различни геометрични фигури: отначало бяха наредени триъгълниците, след това кубчета, правоъгълничета и накрая ромбове. Отдолу се казваше, че тези знаци са били използвани още от строителите на египетските пирамиди и от жреците на Озирис. Но в средните векове вещиците и магьосниците използвали тези знаци за свои цели, като им придавали някаква тайна символика. Като организирали тайни заговори, се оправдавали, че и те изграждат нещо като строителите на пирамидите. И че продължавали делото на жреците на Озирис.
– Но най-важното е това, че магьосническите знаци – триъгълници, кубове, правоъгълници и ромбове, абсолютно съвпадали, и то в същата последователност като знаците на командния състав на Червената армия. На същия този комунистически състав, значителна част от който сега без всякакви видими причини разстрелват безжалостно или изпращат в Сибир.
– Хм-м – бащата си разтърка носа с кокалчето на пръста. – Странно съвпадение…
– Съвпадение? – мрачно каза съветникът на Сталин по нечистата сила. – Погледни това…
Той извади втора книга, върху която имаше дори знак на цензурата на Ватикана. В нея се описваше някаква афера, която се наричала „Афера на богатите“ и която нашумяла във Франция през 1901–1904 година. Сравнително неотдавна. Всичко това е описано най-подробно във всички френски вестници. Тогава във френската армия била открита някаква тайна организация. Толкова тайна, че дори не е имала списък на своите членове. Но затова пък заговорниците направили всичко наобратно: те направили черен списък на 18 000 офицери, които не влизали в тайната организация. При това в него включили не лошите, а най-добрите. Връзките на заговорниците били толкова силни, че този черен списък се пазел във френското военно министерство. Целта била тези най-добри офицери, които фигурират в черния списък, да не бъдат издигани по служба, за да се освобождава място за заговорниците, като по този начин завземат цялата власт във Франция.
На полето на книгата Максим небрежно беше надраскал триъгълници, кубове и ромбове – знаците за отличие на командния състав на Червената армия, които началникът на 13-ти отдел на НКВД беше сравнил с тайните знаци на жреците на Озирис.
– Хм-м – странно – повтори бащата.
– Нищо ново под слънцето – усмихна се Максим. – Трябва просто да се знае историята.
Той започна да обяснява, че всички заговори са били подготвени по същия принцип и от едни и същи социално опасни елементи, и че същото това се е получило и в Червената армия. С тази разлика, че в лекомислена Франция всичко завършило само със скандал, а в СССР бяха разстреляни, заточени в Сибир и разжалвани над 35 хиляди офицери и генерали, включително и много маршали.
– И какъв е този социално опасен елемент? – попита Борис.
Вместо отговор докторът по социалните науки започна да ругае нецензурно.
В процеса на чистката промениха знаците за отличие на висшия команден състав на Червената армия и на НКВД: вместо ромбовете за генералите се появиха малки златни звездички, за маршалите – една голяма звезда. Навсякъде се кипреха портретите на железния нарком Ежов, генерален комисар по сигурността, с голяма като на маршал звезда на яката. Другите командири продължаваха да си мъкнат своите триъгълници, кубчета и правоъгълничета, но с нови триъгълници и звезди на ръкавите.
– Макс – каза Борис, – а кой е измислил тези детски кубчета и тухлички?
– Кой, кой… Кой създаде Червената армия? Другарите Ленин и Троцки.
Борис кимна към новата златна звездичка на яката на Максим:
– Защо смениха знаците само на генералите?
– Аз казах на Сталин да ги променят – извика комисарят. – А за другите ще помисля по-нататък.
Чистката продължаваше вече втора година. Заедно с ленинската болшевишка гвардия пометоха и почти целия състав на Коминтерна. Там се бяха окопали вождове и вождчета на чуждестранни компартии. А сега, както се говори в Москва, „седят от другата страна“, т.е. в НКВД. Те бяха посветили живота си за разпространяването на комунизма по целия свят. А сега изведнъж се оказаха шпиони, диверсанти, вредители, с една дума – врагове на народа.
Сред служителите на Коминтерна с политика обикновено се занимаваха както мъжът, така и жената. Затова ги арестуваха заедно. В детските домове нахлу вълна от сирачета с чуждестранни имена. Там им даваха нови имена, за да не знаят кои са родителите им. Знаеха ги само в НКВД.
Масовите арести на чуждестранните комунисти предизвикаха тревога в целия свят. За тях пишеха в чуждестранните вестници, които сравняваха съветската чистка със средновековния „лов на вещици“. Само че те използваха кавички, докато организаторът на тази чистка докторът по социалните науки Максим Руднев твърдеше, че това действително е така – че чистката се прави по същите признаци и на същите хора, които е преследвала и средновековната инквизиция.
Някога съвременниците на Атила са убивали своите врагове и от черепите им правели чаши за пиене. Сега Максим го теглеше по стъпките на варварите. Вкъщи, почти всяка вечер седеше пред къщата си маса с трите телефона, прелистваше папките с делата на враговете на народа и си пиеше водката от символичната, немного апетитна чаша на забравата с формата на човешки череп. Борис се опитваше да не го закача, но когато се напиеше до определен градус, големият брат започваше да се оправдава:
– Бобка, знам, мислите ме за мръсник… Но както правилно бе казал папа Инокентий, вещиците и вещерите винаги се стремят да правят на хората злини… Аз ще ги лик-и-к-и-ви-дирам… По всичките правила на науката и техниката… Значи правя нещо добро… Според философията на Бердяев за доброто зло и злото добро… Аз правя това… зло добро… Зло, но добро…
– Знаем ги твоите добрини – каза Борис. – По-добре да си мълчиш.
– Искаш ли да ти кажа нещо? Ето, ти си мислиш, че за тази чистка съм виновен аз… Но ако помислим и потърсим първопричината… Ти си виновен за всичко…
– Е, значи аз съм също враг на народа – съгласи се Борис.
– Да, ти си виновен за това, че аз ръководя тази чистка – с пиянски глас ломотеше комисарят. – Та нали ти ми пробута рационалното зърно… От което тръгна всичко…
Борис си седеше и решаваше задачи за съпротивлението на металите. А Максим като йезуит продължаваше със своята казуистика.
– Аз не те обвинявам, Бобка… Ти си, така да се каже, без вина виновен… Ти си неук и изостанал човек… Сляп. Дори не знаеш какво е това дявол…
– Ти с този дявол водка ли си пил?
– Ти, момченце, нищо не разбираш – уморено и някак тъжно поклати глава комисарят по сигурността. – За да разбереш това, трябва самият ти да си изпитал какво е това ад.
– Ти самият да не би да си бил в ада?
– Нима не забеляза? – тихо каза Максим. – Спомняш ли си, когато ми взе пистолета?… Тогава дяволът ми го напута… и ми нашепваше: „застреляй се“… А някой не искаше това и ми изпрати тебе…
– Тогава просто отидох да си взема една книжка.
– А, не-е-е… Само си мислиш, че е така… От гледна точка на диалектическия материализъм нищо не става случайно… Следователно, за всичко, което правя сега, отново си виновен ти… Виждаш ли…
Комисарят по сигурността разклащаше купата си с формата на човешки череп и се люлееше като китайска играчка.
Борис спря да се усмихва.
– Е, и какво?
– Как съм бил в ада ли? Като видях какво е… Запознах се с другаря сатана и с цялото му братство… Оттогава с тези дяволи имам лични сметки… Разбираш ли, лични?… Ето защо им обявявам класова борба… Ще ги ликвидирам като класа! – Комисарят уморено се изтърби върху масата, затрупана с папки с делата на враговете на народа. – Раят и адът са в сърцата на хората… И както се изпекох в този ад, така изгоря и сърцето ми… Оттогава съм безсърдечен… И така, другарю сатана, не очаквайте милост от мен… не чакайте…
Докато докторът по социални науки Максим Руднев си оправяше личните сметки с дявола и помагаше на Сталин да ликвидира всякаква опозиция в Съветския съюз, вкъщи той постоянно се сблъскваше с опозицията на собственото си семейство. Но тъй като майка си и баща си не можеше да затвори, измисли специална тактика.
Майка му се отнасяше към религията горе-долу с безразличие.
– Като всички добри жени – казваше Максим, – типична съглашателка.
– Божичко – въздъхваше майката. – Как не те е срам.
Затова пък бащата Руднев беше доста религиозен и в неделя обичаше да ходи на църква. Особено на тържествените служби. По-късно затвориха всички черкви и бащата мърмореше недоволно. А началникът на 13-ти отдел на НКВД започваше диспути с баща си на религиозни теми.
– Баща ми, а какво е това Бог?
Бащата се опита да обясни, но не беше убедителен.
– Баща ми, а какво означава Божият син?
Бащата отново се объркваше, а комисарят като инквизитор го разпитваше:
– Защо Евангелието в буквален превод означава блага вест? Каква е тази блага вест?
Бащата смутено триеше изпотеното си пенсне, а Максим безжалостно продължаваше своя разпит:
– Защо наричат Исус Христос Спасителя?
А след това като на изпит подсказва на баща си:
– От какво спасява? А? В Евангелието се описва как Исус Христос е лекувал хората… Ти си гинеколог, пък не знаеш. Това е, така да се каже, по твоята специалност… Или не си чел Евангелието?
Бащата се чувстваше като ученик, а комисарят укорително клатеше глава:
– Как ти, човек с висше образование, вярваш в това, което не знаеш? Отиваш, кръстиш се, кланяш се и не знаеш на какво?
След като съвсем обърка баща си, Максим като истински йезуит говореше със снизхождение:
– От гледна точка на диалектическия материализъм Бог е свод от висшите закони на природата по отношение на човека, които за по-лесно назовават с едно име – Бог. А човека, който за пръв път е формулирал тези закони, наричат Божия син. – Ученикът на папа Инокентий поучително вдигна пръст. – Там, където хората не се подчиняват на тези закони, т.е. на Бога, там възниква сложен комплекс от социални болести, които за по-лесно, като антитеза на Бога са нарекли с една дума – дявол. Учението на Христа – Евангелието, посочва пътищата за спасяване от тези социални болести. Затова това учение наричат Блага вест, а Христос – Спасител. Ясно ли е?
Оттогава, щом започваше някакъв спор, докторът по социални науки моментално се скриваше зад Библията, като убеждаваше, че във всяка библейска притча има скрит смисъл. Трябва да се признае, че той знаеше Библията наизуст и се надсмиваше над баща си.
– Ето, в Библията е казано: имат очи – но не виждат, имат уши – но не чуват. Ти си такъв. Но в Библията има и за ключовете на познанието…
Борис обичаше да конкретизира:
– Къде са тези ключове?
– Къде ли? – се усмихна комисарят. – Там е работата, че са в ръцете на дявола. И тези ключове са отровени.
В процеса на чистката на враговете на народа арестуваха по колективния принцип – групово. Например арестуваха секретаря на районния комитет на партията, а след него не само жената и роднините му, но и всички негови помощници, сътрудници и приятели. Макар бащата да не долюбваше партийците, но когато ги арестуваха, той заставаше на тяхна страна и се възмущаваше:
– За какво ги арестуват?
– Ти, татко, виж в Библията – съветваше го комисарят по сигурността. – Там има притча за плевелите. Знаеш ли какво е това плевели?
– Бурени – каза бащата.
– Не са само бурени – поправи го Максим. – Смята се, че плевелите са отровна, изродена пшеница. В Евангелието е казано, че при свършването на века ще плевят тези плевели. Краят на века е краят на определен исторически цикъл, границата на който е революцията. Ето, сега ти чистим, плевим същите тези плевели.
– Но защо арестуват всички сътрудници и техните познати? – протестира бащата.
– Защото плевелите винаги се събират заедно – отговори Максим. – Това е партия на партиите и съюз на съюзите. Ако един попадне отгоре, той насажда същите такива отгоре до долу. И секретарката му ще е такава, и неговите приятели. Затова трябва всички наред да бъдат прочистени. В Евангелието е казано точно така: „Ще хвърлят в огнената пещ чадата на лукавия, и там ще бъде плач и скърцане със зъби.“ Затова наричат Библията книга на книгите. Тя е мъдра книга. Или ти си мислеше, че това са празни думи?
Ученикът на папа Инокентий смирено наведе очи.
– Аз дори на самия Сталин му обяснявам. В семинарията са го учили, учили и на нищо не са го научили. Аз му доказах всичко диалектически. А той ми казва: „Ти, Максим, сега си моят червен кардинал.“ Сега съм неговият духовен наставник. Обучавам го на диалектическо християнство.
Към края чистката се превръщаше в една невидима гражданска война. Из цялата страна на Съветите имаше масови арести и разстрели. Светът затаи дъх, като следеше невероятните резултати на московските процеси. А червеният кардинал на Сталин изнамираше отнякъде една стара плоча на Шаляпин и навиваше в стаята си грамофона: „Залюбих с цялата си душа момиче. За нея душата си съм готов да дам…“
Максим се клатеше на стола си, попийваше си водка от любимата купичка във формата на човешки череп и тъпо поклащаше глава в такт с песента. Зад прозореца шумоляха листата на стария орех.
От стаята на големия брат се чуха изстрели. Борис отвори вратата. Червеният кардинал се люлееше на стола и стреляше по сянката си.
Под колелата на Великата чистка се озова и Федка Кривогледия, който навремето беше страшният хулиган в района на Петровския парк. Същият този Федка, след битките с когото Максим се обръщаше към Бога с всякакви глупави молитви да го направи голям и силен.
Когато Федка Кривогледия порасна, от уличен хулиган стана уличен крадец. След това се специализира във въоръжени грабежи на банки. За да се спаси от кривогледството, той собственоръчно си избоде окото с ръждив пирон и си сложи стъклено око. След това го нарекоха Федка Извади око.
В продължение на няколко години той беше кралят на престъпния свят в Москва и се славеше с това, че е неуловим. Наклевети го една от многобройните му жени. В полицията тя съобщи, че в семейното легло той се нахвърлял върху нея със зареден пистолет, като си въобразявал, че граби или изнасилва. А всъщност бил абсолютно импотентен и некадърен. Заради това го напуснали четири жени, но петата решила да се отърве от него с помощта на криминалната полиция. Федка Извади око беше арестуван и заточен в Сибир.
Като чу тази новина от съседите, Борис както обикновено се обърна за справка към Максим:
– Ей, казват, че твоят приятел са го омели.
– Кого?
– Федка Кривогледия.
– Щом са го измели, значи има за какво.
– А за какво?
– Комплекса на Сталин.
– Какъв е той?
– Сталин на младини също се е занимавал с бандитизъм. Двете му жени са умрели при доста странни обстоятелства. Освен това Федка беше кривоглед, а Сталин е със суха ръка. Това произлиза от един корен.
– Внимавай, че за такива приказчици и теб ще вземат да те пометат – посъветва го Борис.
Но червеният кардинал на Сталин продължаваше брътвежа си:
– Психодинамиката е една и съща – комплексът на вожда. От гледна точка на висшата социология всички истински вождове са потенциални престъпници. А всички истински престъпници са потенциални вождове.
– Типичен брътвеж на идиот – каза Борис.
– Да, точно така, брътвеж на идиот – съгласи се тайният съветник на Сталин. – Но идиотът се казва Карл Маркс. А този брътвеж е основният закон на марксистката диалектика за единството и борбата на противоположностите.
След Федка Извади око прибраха и брат му Иван Странник, поета футурист, който пишеше стихове с псевдонима Морт, което на латински означава смърт. Когато дошли да го арестуват, той извадил изпод кревата куфарче, готово за път, и добродушно се усмихнал:
– Да не мислите, че там ще ми е по-зле от тук? Не, там ще ми е по-добре. В това е нашата сила и вашето безсилие.
Когато агентът на НКВД отворил куфарчето, там имало едно томче със стиховете на Бодлер „Цветя на злото“ и запаси с наркотици.
– Това ми е лекарството – обяснил футуристът. – Без него не мога да живея.
– Нищо – казал агентът, – ние ще ви излекуваме.
Някога богоотърсачът Бердяев проповядваше братство в антихриста и като резултат – царство на княза на този свят. Сега това царство представляваше една воняща стая, а в ъгъла на кревата лежеше парализираната му сестра, която вършеше всичко под себе си.
– Слушайте – каза футуристът, – та тя е бивша заслужила чекистка. Сега кой ще ѝ изнася нощното гърне?
– Нищо – отговори агентът от НКВД, – и нея ще я излекуваме.
В една и съща нощ заедно с Иван Морт пометоха и неговите приятели, които му помагаха, като любеха неговата жена нимфоманка – шегаджията арменец с неговите арменски шеги и веселия монах, който навремето беше изгонен от един манастир за някакви грехове. А пък любвеобилната чекистка нимфоманка, след като се лиши от любовниците си, наскоро полудя и след това и нея я отведоха някъде.
Поетът Иван Странник-младши отдавна беше избягал от дома си, в който цареше царството на княза на този свят. Като напусна училището за даровити деца, той стана безпризорен. Прехранваше се, като свиреше на кастанети по пазарите, а от време на време пишеше стихове на страдащите от любов женоря и се подписваше като Иван Делягин.
Арестуваха родителите на Ирина, при които навремето живееше Олга. Казваха, че арестували майката, тъй като първият ѝ мъж Корякович бил меншевик. Макар сега вече да имаше четвърти мъж, истински болшевик с партиен билет, него също го пометоха.
– Ей, Макс, защо арестуваха и болшевика? – попита Борис.
– По първия закон на марксизма – избоботи Максим. – За единството на противоположностите.
– Ами Иван Странник?
– За троцкизъм и перманентна революция.
– Какво е това?
Комисарят на държавна сигурност се прозя и без желание обясни, че от гледна точка на висшата социология той бил мазохист, който изпитвал болезнена необходимост да страда, да бъде унизен и оскърбен, да бъде бит. А жена му чекистката била просто садистка. Такива хора винаги се привличат. Но с тях бърка всяка революция, в която садистите виждат възможност да мъчат другите, а мазохистите – сами да се измъчват.
След революцията тези хора продължиха по същия път – на перманентната революция, т.е. на анархията и нихилизма, същото това бердяевско „Нищото, което унищожава“. Всичко това много добре го е знаел другарят Троцки, който проповядваше перманентна революция и който си подбираше последователите не по политически, а по психобиологичен признак.
От клинична гледна точка това са душевноболни психопати. Но не дотолкова луди, че да бъдат изпратени в лудницата. От друга страна, името им е легион, а легионерите са толкова много, че в лудниците няма да стигнат местата. Същевременно те ще бесуват дотогава, докато не ги унищожат. Фройд го нарича комплекс за самоунищожаване.
– И какво се получава – попита Борис, – че не ги унищожавате вие, а самите те се унищожават. Така ли?
– Разбира се – кимна Максим. – Затова Иван Странник си избра такъв псевдоним – Морт, т.е. смърт.
След това комисарят на сигурността обясни, че такива като Морт не бива да живеят на свобода, тъй като той рано или късно ще се задръсти с наркотици или ще се самоубие, като футуриста Маяковски. Затова тези футуристи, за да ги предпазят от самите тях, сега ги изпращат в Сибир, където ги лекуват с труд по метода на богоотърсача Лев Толстой.
Тъй като за такива хора свободата е вредна, защото тя не е обикновена, а е специална, затова богоотърсачът Бердяев нарича тази метафизична свобода трагична, която се корени в „Нищото, което унищожава“.
На последната страница във „Вечерна Москва“ се появи писмо от Ирина Корякович, с което тя публично се отрича от своите родители и дори си сменя фамилията.
– Ама че мръсница – каза Борис, като четеше вечерния вестник, – от родителите си да се отрече!
Но началникът на 13-ти отдел на НКВД възрази, че от гледна точка на висшата социология това е типичен номер на дявола, който обича да прави всичко на тъмно, отзад и наопаки.
– Как така? – запита Борис.
– Много просто – каза Максим. – Те изобщо не са ѝ родители.
– А кой е това?
– Тя е осиновена, но са криели от нея. А когато след ареста разбрала истината за своите така наречени родители, започнала да повръща. Но това все пак е дреболия – леко се усмихна Максим. – А синът на футуриста Морт наистина е правен по футуристичен начин – с изкуствено осеменяване. Както се казва, правен с пръст.
– Ти пък откъде знаеш?
– Много е просто. Когато е необходимо, 13-ти отдел прави запитвания в поликлиниките за кръвната група на определени родители и техните деца. След това сравняваме резултатите. По същия начин като в съда за установяване на съмнително бащинство.
– Но защо се правят деца с пръст?
– Много просто. За да се намалят шансовете от лоша наследственост, която се предава като сифилиса. Нормалните хора, разбира се, не знаят нищо и дори не подозират. Но за легионерите това е сложен проблем, тъй като ключовете му са в ръцете на дявола. А тези ключове са отровени.
Като ломотеше тези щуротии, комисарят по сигурността каза, че това била висша социология. А Борис, като изслуша тези глупости, само махна с ръка и отиде да спи.
А през това време в Москва арестуваха един след друг всички свързани по един или друг начин с тайното общество „Синята звезда“. Така ометоха литературния критик Завалюхин с кривия пръст, който бил роднина на меншевика самоубиец Завалишин. Завалюхин си беше променил името в паспорта, но и това не му помогна. Обвиниха го за това, че не само пръстът му е крив, но и душата му била толкова крива, че тайничко възхвалявал гнилото упадъчно изкуство и дори проповядвал бердяевщината.
В 13-ти отдел започнаха да се заяждат с него. Откъде от гледна точка на семантичната философия се е появила тази твоя странна фамилия Завалюхин-Завалишин? Може би са ти я прикачили за това, че твоите предци са били боклуци, гнильоч, отпадъци? Сега ние прочистваме и метем този човешки боклук. И така нататък.
В края на краищата арестуваха и родителите на Олга. Обвиниха ги по член 58, точки 10 и 11, т.е. за връзки с антисъветски организации. Оказва се, че когато живеели в Березовка, недалеч от Москва, те от скука събрали стари болшевики и направили кръжок по спиритизъм, където, прикривайки се зад партийните си книжки, въртели столчета и викали духове. Макар старата болшевичка Дора Мазуркина да се оправдавала, че тя викала главно духа на Ленин, за да се посъветва с него за текущата политика, това не помогна. Сега общуването с духа на Ленин се смяташе за антисъветизъм.
Освен това в съседната вила на мадам Попкова те създали някакъв хуманитарен и малко конспиративен кръжец, където младите хора, които не можели да намерят щастие по обикновен начин, са го търсели с помощта на теософията на мадам Блаватска. Сега това се смяташе за нелегална контрареволюционна дейност, където сатаната се сдушва с антихриста.
Мадам Попкова имаше на бузата си голямо черно петно колкото слива, при това обрасло с тънки косъмчета. В 13-ти отдел се захванаха за това. Какво е това петно? Откъде и защо?
– Вие казвате, че е просто така. Но в конфискуваните у вас, старите болшевики, окултни книги се казва, че това не е обикновено петно. Там се казва, че това е печат на дявола или белег на вещица, което означава съюз с дявола. И така, обяснете ни какво е това!
– Аха, било проста случайност? Но защо вие, старите болшевики, пазите тези окултни книги?
– Така, така… Мъжът на мадам Попкова е потомък на свещеник, което си личи дори от фамилията му. След това той станал сектант-съботник. Значи предател. Между другото мадам Попкова е по мъж, а самата тя от каква националност е? Аха, смесен брак. Както казва вашият Бердяев – това е съюз между сатаната и антихриста. Не е ли така? И дори този дяволски печат на бузата. От окултна гледна точка това е много интересно. Затова вие сте си избрали Блаватска за жрица на вашия таен култ. Ние също сме учени хора. Всичко е ясно. Хайде, дърта мръснице, подпиши протокола!
– Но, другарю следовател…
– Какво? Гъската не е приятел на свинята!
– Гражданин следовател, но пък ние се борехме за революцията...…
– За каквото сте се борили, такова си получавате. Подписвай!
– Но…
– Никакво но. Вашият мъдър Бердяев учеше, че понякога е добре да се върви по пътя на злото, тъй като това ще ви отведе до висшето добро. Сега виждаш ли докъде ви отведе? Подписвай!
– Но, гражданино следовател, тези организации са фиктивни – не е истина, че са антисъветски…
– Ах, стара вещице, не разбираш ли, че тази неправда за тебе е по-добра, отколкото правдата. Защото за правдата, за всичките ти грехове трябва да те разстреляме. А за тази полуправда ще ти дадем само десет години в Сибир. Хайде, подписвай!
Така комисарят по сигурността Максим Руднев обясни ареста на тъщата си марсианката и на тъста херувима. Той лично не се занимавал с такива дреболии и само като Пилат си измиваше ръцете.
На Борис му се струваше, че чрез делото за „Синята звезда“ той урежда някакви лични сметки и унищожава всички роднини и познати на своята мъртва красива жена, тихия ангел, който го отведе от другата страна на доброто и злото, от другата страна на живота и смъртта.
Честно казано, това все пак можеше да се разбере. Но скоро това дело стана още по-объркано.
Докато 13-ти отдел се занимаваше с обиски на враговете на народа, Борис от време на време обискираше стаята на началника на 13-ти отдел на НКВД. Просто така, от любопитство. И се натъкна на една сива папка. Като погледна в нея, се уплаши. Това дело беше за самия Сталин, по-точно за неговата жена.
Втората жена на Сталин Надежда Алилуева също е била красавица и казваха, че той много я е обичал. Тя също умряла при загадъчни обстоятелства. Едни казваха, че се е самоубила, а други – че Сталин я е убил.
В сивата папка имаше най-различни подробности. Оказа се, че странната фамилия на жена му Алилуева идвала от нейните предци свещеници. Има и бележка, че братът на Надежда Павел Алилуев бил женен за дъщерята на свещеник, вече в съветско време.
„Странно – помислил Борис, – Сталин също е учил за свещеник. И създателят на ЧК Дзержински, мечът на революцията, също искал да става католически свещеник. И какво излезе от тях? А след това същите тези Сталин и Дзержински прогониха всички свещеници в Сибир. Наистина като марксисткия закон за единството и борбата на противоположностите.“
В сивата папка се споменаваше и вторият брат на жената на Сталин, Фьодор Алилуев, за когото официално никъде нищо не се съобщаваше. По простата причина, че е бил луд. Полудял още по време на гражданската война.
Следващата по ред в тази папка беше по-голямата сестра на Надежда – Ана Алилуева. На младини е учила в Петербург в психо-неврологичния институт и искала да стане лекар психиатър. Но не успяла да завърши института, тъй като се оказало, че самата тя е психично болна. Шизофрения. Няколко от сестрите на майка ѝ Олга Алилуева също били болни от шизофрения.
Бащата и майката на Надежда – Сергей и Олга Алилуеви, били професионални революционери. Но сега из Москва се носеше слух, че те също са арестувани като врагове на народа. На всички беше ясно, че никой не може да арестува тъста и тъщата на Сталин, освен ако няма заповед от самия Сталин.
След това арестуваха и брата на любимата жена на Сталин Павел Алилуев. След него пометоха и Станислав Реденс, виден служител в НКВД. От Главното управление на НКВД – направо в мазето – и куршум в тила. Всички знаеха, че Реденс е мъж на Ана Алилуева, сестрата на любимата жена на Сталин.
И така, Сталин не само изпрати в концлагера бащата, майката и брата на своята любима жена, но ликвидира и своя баджанак.
В сивата папка се сочеше, че след смъртта на неговата любима жена Сталин псувал книгата, която жена му четяла преди смъртта си – нашумелия роман „Зелената шапка“ от Михаел Арлопа.
И справка от специалистите на 13-ти отдел: този роман завършва със самоубийство в резултат на сифилис. И забележка от ръката на Максим: „Легионерите така се страхуват от самата дума „легионизация“, че като говорят за нея, обикновено стоварват вината на невинния сифилис. Типично явление.“
„Странно – помисли си Борис, като прелистваше сивата папка, – нали неотдавна Максим също бръщолевеше за някаква болест, която се предава по наследство като сифилиса, но много по-лоша от сифилис. Какво е това легионизация? И кои са тези легионери? И отново някакъв дяволски шифър на този дяволски 13-ти отдел.“
След това в същата тази папка следваше списък на кремълските вдовици.
Жената на първия марксист Плеханов – Роза Марковна.
Жената на Чичерин – също някаква библейска роза.
Жената на Бухарин – Есфир Гуревич.
Жената на Каменев – Олга Давидовна, по-малката сестра на Троцки.
Жената на легендарния герой на революцията Шчорс – Мария Хайкина.
Този списък беше доста дълъг. След него следваше списък на кремълските дами.
Жената на наркома на отбраната Ворошилов – Екатерина Давидовна.
Жената на наркома на външните работи Молотов – мадам Жемчужина-Перлеман.
Жената на наркома на пътищата и съобщенията Андреев – Дора Моисеевна Хазан.
И накрая, третата, макар и неофициална жена на Сталин – Роза Каганович.
Тук имаше бележка, че тя е или сестра, или племенничка на наркома на тежката промишленост Лазар Каганович, но е трудно да се изясни, тъй като е осиновено дете и това е семейна тайна.
„Странно – помисли си Борис, – какво става в Кремъл? Специално бюро за издирване на еврейски жени за кремълските вождове! И защо от това се интересува 13-ти отдел на НКВД?
Отначало някакви библейски брътвежи, че дяволът е княз на този свят. След това някакви приказки на философа-богоотърсач Бердяев за сатаната, антихриста, за братството в антихриста и като резултат царството на княза на този свят. Но защо 13-ти отдел се съгласява, че сатаната и антихристът не само че съществуват, но се и женят?! И защо са тези странни списъци на кремълските жени?! Половината от тях вече са вдовици. А неотдавна и жената на Молотов я ометоха. Явно има някаква закономерност. Но каква? Какво е всичко това?“
Мозъчният тръст на професор Руднев работеше доста сериозно. Те не оставиха на мира дори първата жена на Сталин, Екатерина Сванидзе, която беше умряла отдавна. В официалната биография на Сталин се казваше, че тя е била бедна селянка. Но в сивата папка пишеше, че братът на първата жена на Сталин Александър Сванидзе бил женен за Мария Корона, от семейството на богати евреи, изселници от Испания, че двамата получили прекрасно образование в чужбина, след което Александър Сванидзе заемал важен пост в съветското правителство. Съдейки от всичко това, едва ли първата жена на Сталин е била бедна селянка.
Сега вече цяла Москва знаеше, че братът на първата жена на Сталин неотдавна е арестуван като враг на народа. Заедно с него ометоха не само жена му Мария Корона, но и техния син Джоник. Този нещастен Джоник от дете страдал от вродена неврастения и постоянно се лекувал в психиатричен диспансер.
След Александър Сванидзе арестуваха и неговата сестра Мария, т.е. сестрата на първата жена на Сталин. Мария Корона имаше брат, когото също прибраха. Всички московчани знаеха много добре, че никой няма да посмее да арестува роднините на Сталин, освен по заповед на самия Сталин.
Борис затвори зловещата папка. И така, Сталин не само бе ликвидирал цялото семейство на своята любима втора жена, но бе изтребил до корен всички роднини и на първата си жена.
Същото като при Максим и Олга! Нима Максим така сляпо следва Сталин? А може би Сталин върви по стъпките на своя побъркан таен съветник? Каква е тази дяволска работа?
Търсейки отговор, Борис обърна сивата папка. На корицата, където обикновено е името на делото, пишеше: „Дело на княза на този свят“.
На другата страна на папката, където Максим правеше своите изводи, имаше нещо неразбираемо: „И Той бе дошъл да разобличи света за греха и за истината, и за съда… за този съд, където княза на света е осъден.“
И по диагонал с червено мастило резолюция: „Потвърждавам присъдата. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване.“ И отдолу подписът на комисаря по държавна сигурност на СССР Максим Руднев.
Но ако Максим само потвърждава тази присъда… кой тогава е издал тази присъда по делото за княза на този свят?
Следваща глава
Преминете към СЪДЪРЖАНИЕ