Защото казвам ви, много пророци и царе искаха да видят, що вие виждате, и не видяха, и да чуят, що вие чувате, и не чуха.
Лука. 10:24
Наскоро след като докторът по социалните науки Максим Руднев стана специален пълномощник на Сталин по нечистата сила, в Ленинград бе убит Киров, вторият след Сталин човек в партията. Уби го младият комунист Николаев.
Беше студено зимно утро. По радиото непрекъснато предаваха траурните маршове на Шопен. Максим седеше на масата и вместо сутрешен чай пиеше водка, прелистваше личното дело на Николаев и мърмореше:
– Аха, има конско стъпало… Като на Байрон… Знаем ги тези байронови типове… Герои на нашето време… Тамерлан, Талейран, вождът на меншевиките Мартов, Роза Люксембург, татко Махно, Гьобелс… Всички са куци и учители на Достоевски…
Борис беше в съседната стая и учеше история на партията. След това открехна вратата и запита:
– Ей, любителю на черната книга, какво има?
– Какво… какво… – мърмореше Максим. – Освен това има епилепсия… И жена му е много по-възрастна от него… Но дори и тя го е напуснала… Типичен легионер!
Масата на Максим беше стара и съвсем обикновена. Но сега върху нея имаше три телефона: бял – за обикновени разговори, червен – за пряка връзка с Кремъл и черен – за специална връзка с 13-ти отдел на НКВД.
– Така, работата е ясна. – Той се протегна към черния телефон. – Затова казват куц дявол или кривоглед дявол…
Като пийваше водка, докторът по социални науки започна да диктува по телефона заповед да се вземат под специален отчет от 13-ти отдел на НКВД всички куци и кривогледи в Съветския съюз. На първо място членовете на компартията. Но само куците и кривогледите по рождение.
Убийството на Киров послужи като сигнал за започване на Великата чистка. Отначало от стените изчезнаха портретите на известни хора – герои от революцията, стари болшевики, довчерашни ръководители на партията и правителството. След това имената им се появиха във вестниците като врагове на народа, предатели, вредители и чуждестранни шпиони. След това бившите герои ги изпращаха на конвейера на смъртта в мазетата на НКВД.
Комисарят по сигурността Руднев застана на стахановска вахта – той работеше на две смени, по шестнадесет часа в денонощие и често оставаше да спи в службата. А когато се връщаше у дома, от него винаги се носеше миризмата на водка. На вечеря седеше, без да поглежда настрана.
Преглеждайки „Известия“ с отчетите за поредния процес над враговете на народа, бащата Руднев недоволно мърмореше:
– Дявол знае какво става…
– Да, дяволът си знае работата – кимна комисарят по безопасността, без да вдига глава от чинията. – Има една стара приказка: дяволът обещава власт и слава, но трябва да подпишеш с него договорче… Така че сега дяволът иска да му се изплати полицата. А аз завеждам резултатите в счетоводството.
– Но тези революционери са се борили за по-добро бъдеще – каза бащата.
– Историята многократно е показала, че този рай, който обещават революционерите, е загубен рай – каза комисарят. – А пътят към ада е постлан с добри намерения. Първите, които попадат там, са самите революционери.
– Но тези процеси са преувеличени!
– Какво да ти кажа… Та те предприеха братоубийствената гражданска война… Те донесоха на Русия разруха, глад и мор… А знаеш ли, че това струваше на Русия повече човешки жертви, отколкото цялата световна война? Сега настъпи времето да се плаща за всичко това.
В същото време чистката вземаше все по-фантастични форми. На показен процес в присъствието на международния печат кремълските лекари начело с доктор Левин публично и с всички подробности си признаваха как постепенно са тровели своите кремълски пациенти. Подбуждал ги към това върховният пазител на Кремъл, самият шеф на НКВД Ягода. А идеологическото ръководство за отравянията принадлежало на тихите идеалисти от ленинската гвардия, прославените свободолюбци и човеколюбци. Направо от съдебната зала бившите герои на революцията биваха изпращани в касапницата на НКВД. Изглеждаше, че над Москва потече някакво кърваво безумие.
Вечерта бащата четеше недоверчиво вестника на глас:
– «Отравянето ставало с помощта на пулверизатор с бавно действащи отрови, предимно соли на живак. С тях пръскали килимите, завесите, меката мебел. Тези отрови попадали в кръвта през белите дробове и постепенно разрушавали организма на жертвата в най-слабото място, предизвиквайки смърт уж по естествени причини…»
Комисарят по безопасността сърбаше супа и бърбореше наведен над чинията:
– Пред Сталин отворих една книжка и му показах: „Виждате ли, същите методи като в шестнадесетия век. Ренесанс!“ Той разбърка супата с лъжица и се протегна за солницата:
– Между другото с тази ръка днес застрелях убиеца на царя Белобородов…
– Слушай, Максим – каза бащата, – нима най-близките сътрудници на Ленин са били чуждестранни шпиони? Това не е за вярване!
– Нищо странно няма – мрачно каза Максим. – Та самият Ленин е бил германски шпионин. Германците са го изпратили в Русия в пломбиран вагон. Каквото попът, такава и енорията.
Бащата зачете заключителното слово на държавния обвинител Вишински: „Всички тези врагове на народа трябва да бъдат разстреляни като бесни кучета!“
– Глупава риторика на прокурор – каза бащата.
– Това не е риторика, а истина – избоботи Максим. – Тези хора са къде по-лоши от бесните кучета. Едните могат да се разпознаят веднага, а другите – не.
– Но нима тези заслужили революционери – тихо каза майката – са били едновременно и осведомители на царската тайна полиция?
– Разбира се – кимна Максим. – При обиските на архивите на опозицията намериха доноси до тайната полиция, написани от ръката на най-скъпия другар Сталин. Опозицията пазеше това в своя арсенал като последно оръжие. Но тези спомени от младостта на Йосиф Висарионович не съм му ги показвал.
– Божичко. Какъв ужас! – въздъхна майката.
– След революцията революционерите са като паяци от детските приказки – каза докторът по социални науки. – Те ще се гризат за власт, докато не се унищожат взаимно. От архивите на тайната царска полиция се вижда ясно, че в подготовката на революцията най-активни са били есерите. А след революцията те първи бяха разстрелвани. След това болшевиките изядоха меншевиките. Сега болшевиките се ликвидират взаимно. Същото е било с якобинците и жирондистите. А кой доведе на власт Хитлер? Щурмовиците. А къде са сега те? Хитлер ги застреля всичките. Накрая остава един голям паяк – Наполеон, Хитлер и Сталин. Това е историческа закономерност. И колкото по-скоро свърши, толкова по-добре.
Като свърши с вечерята, Максим си наля чаена чаша с водка, изпи половината и уморено се облегна на стола. Бащата сгъна вестника и въздъхна:
– И все пак не вярвам на тези обвинения.
– Да, истината там е само частична – усмихна се накриво Максим. – Но ако ти кажа цялата истина, ще ми повярваш още по-малко. Навремето Ленин настояваше неговата партия да бъде „партия от професионални революционери“. Но тайната е в това, че истинските революционери, професионалните революционери не са обикновени хора. Това са специални хора.
– Какви специални?
– Такива… Съвсем специфична категория хора… С особени комплекси…
– Странно какви са тези комплекси?
Докторът по социални науки допи чашата си с водка и поучително вдигна пръст:
– Точно тук започва всичко… Същото онова, което някога са наричали бесове. Ако у някой човек се появи този комплекс, самият той се превръща в бяс… или в дявол… и започва да се занимава дявол знае с какво… Разбираш ли?
Като видя, че Максим се напи и започна отново брътвежа за нечистата сила, бащата каза внимателно:
– Това наистина е трудно за вярване.
– Да, но е точно така… Когато арестуват тези дяволи, аз ги подлагам на най-строги медицински експертизи… анализи…
– Какви анализи?
– Всякакви… Включително и на жлезите с вътрешна секреция… Почти у всички е едно и също. Същото, което са наричали маниакалност на бесовете. А една от най-опасните прояви на тази маниакалност е неудържимата, болезнена жажда за власт. Затова завладените от този комплекс хора са способни заради властта на всичко… на всякакво престъпление.
Съветският доктор Фауст чукна бутилката с водка:
– За истинските, родени революционери, революцията е борба за власт. А всичко останало е само средство към целта. И никой не се мразят взаимно така, както тези комплексни бесове, които се гризат за власт. Та Ленин се е занимавал с фракционна борба повече, отколкото с борба против царизма. Затова тези дяволи са доносничели един за друг на царската полиция. И презглава са сътрудничели на чуждестранните разузнавания. – Максим удари с юмрук по масата. – Затова в Библията се казва, че техният стопанин дяволът винаги се стреми към властта.
На следващата вечер, докато четеше новите речи на разкаялите се врагове на народа, бащата отново клатеше глава и мърмореше:
– Та тези са старите болшевики. Преминали са през царските затвори и заточения и никога не са се разкайвали. А сега такива невероятни самообвинения?!
– Носят се слухове, че им пръскат някакви замайващи неща – отбеляза майката.
– Не замайващи, а напротив, проясняващи – възрази комисарят от сигурността. – Аз им впръсквам такива неща, които прогонват това, което се е наричало бесове. Тогава те временно стават обикновени хора, осъзнават своите грехове и си признават. А за публичните процеси дозата ми е по-силна. Тогава те дори се стремят към покаяние и самобичуване.
Докторът по социални науки се протегна към чашата с водка:
– Между другото това изцяло съответства на основния закон на диалектическия материализъм – за единството и борбата на противоположностите като двигател на историческия процес. Борка, знаеш ли този закон?
– Знам го.
– Но той абсолютно противоречи на закона за класовата борба като основен двигател на историята. Къде е единството в класовата борба?
– Не знам.
– Точно там е работата. Нито един професор по марксизъм-ленинизъм не може да обясни това противоречие. А ако го обясни, тогава ще го разстрелят.
– Защо? – запита бащата.
– Защото това е марксисткото единство и борбата на противоположностите… А Маркс просто е перифразирал старата формула на средновековните поклонници на дявола. Но мен не могат да ме излъжат… Аз знам всичко това.
– Каква е тази формула? – заинтересува се Борис.
– В дявола е Бог – процеди през зъби ученикът на папата. – Ето ви я цялата тайна на това единство и борба на противоположностите.
– Да де, но какво е това?
– Това е философска загадка, философският камък, над който са си блъскали главите най-добрите умове на човечеството. Някои дори са се побъркали. Тъй като тази загадка е неразрешима.
– А ти разреши ли я? – намигна Борис.
– Разбира се – уверено каза комисарят по сигурността. – Бог си е Бог, а дяволът си е дявол.
– Чуй ме, Максим. – Бащата си свали пенснето и смутено започна да го трие с носната си кърпа. – Ти самият казваш, че някои са се побъркали над тези проблеми. Знаеш ли, че има и една религиозна лудост? Може би твърде много са ти подействали всички тези твои книги за нечистата сила?
Докторът по социални науки презрително изфуча:
– Много психиатри стават психиатри, за да бъдат по-близо до своята среда. Ние това също го знаем.
Бащата се правеше, че си почиства пенснето. А Максим самоуверено се усмихваше:
– Ти по-добре изпрати този психиатър при мен. Аз по-бързо ще намеря у него нещо такова, ненормално.
Докато Максим беше на работа, Борис намери на масата му книгата на Макиавели „Князът“, на която обикновено се позовават като пример за политически цинизъм. Книгата е написана в Италия по времето на Цезар Борджия, когато там се е водела ожесточена борба между феодалните князе, които пускали в ход всичко – убийства, отравяния, предателство и фалшификации. А Макиавели изцяло е оправдавал всички престъпления на князете и е съставил философска рецепта на политическото вероломство и безпринципност, на всички видове подлост и коварство.
Книгата беше пусната в Москва малко преди убийството на Киров. Това беше прекрасно издание на „Академията“ със старинни гравюри, в нов превод. Най-чудващото обаче беше, че предисловието беше написано от Каменев. Той беше културен и кротък човек, типичен идеалист от ленинската гвардия. Но в предисловието си той се възхищаваше от философията на Макиавели и я препоръчваше като практическо ръководство в политиката.
Скоро Каменев беше арестуван по делото на „Троцкистко-зиновиевския терористичен център“ и самият той попадна под рецептата, която толкова усърдно хвалеше. След това беше арестуван и „Князът“ на Макиавели – забраниха го и го конфискуваха.
На титулната страница, написана от ръката на Максим, имаше бележка: „Характерно е, че философията на Макиавели се подразделя на 13 принципа. Това, разбира се, не е случайно. Нарочно е. Да проверя неговия „Мандрагор“.“
Когато Борис постъпи в индустриалния институт, на униформата на служителите от Държавна сигурност се появи нова емблема на НКВД – змия, повдигнала се на опашката си и пронизана с меч. Като видя на ръкава на Максим тази овална, избродирана със злато и сребро емблема, Борис го попита:
– Какво е това змийче?
– Това е хидрата на р-революцията – отговори Максим.
Като улови недоверчивия поглед на брат си, той извади фотографии, подшити в специална папка на НКВД. Това беше обширна колекция от значки, гербове, знаменца и символи на различни революционни терористични и тайни общества, като се започне от египетските пирамиди и се стигне до Великата Октомврийска революция. Върху много от снимките имаше изображението на същото вдигнало опашката си змийче, пронизано от меч, същото като на ръкава на комисаря по сигурността.
– Това какво означава?
– Това означава, че змията си сменя кожата, но самата тя не се променя – уморено се протегна Максим. – Аз измислих нарочно тази емблема… За да знаят, че много добре ги познавам.
– Кои са те?
– Същите, които преди са били наричани бесове, дяволи и магьосници.
– Добре – каза Борис. – Значи вие разстрелвате революционерите и си измисляте, че са били контрареволюционери.
– Работата е там – каза Максим, – че според диалектическия закон за единството на противоположностите революционери и контрареволюционери са едно и също нещо.
– Как така?
– Много просто. Истинските революционери са перманентни революционери. След революцията те продължават със своите бесове, но този път срещу новия революционен режим и по този начин стават контрареволюционери. Поради това след революцията според втората част на марксистката диалектика за борбата на противоположностите всички революционери трябва да бъдат разстреляни като бесни кучета! Разбра ли?
– С колко водка се наля днес? – попита по-малкият брат.
– Виж го ти – обидено измърмори по-големият. – Аз му тълкувам същността на марксизма, а той не разбира… Самият Сталин ми вярва… А този глупак не ми вярва.
Залавяха всички, но най-много – партийци. С железните ръкавици на новия нарком на НКВД Ежов изметоха почти всички ръководители на партийните и съветските органи в области, градове и райони. Явно съветската власт или си хапеше опашката, или си сменяше кожата.
Заедно с враговете на народа често арестуваха и членовете на техните семейства. Колкото по-високо във властта беше арестуваният, толкова по-често заедно с него изчезваха неговата жена и деца. Жените ги заточаваха, а децата ги изпращаха в специални детски домове.
Руднев-баща беше изключително добър човек. Вечерно време той обичаше дълго да пие чай и да чете вестници. През отворения прозорец към светлината летяха мухи и падаха в чая му. Бащата ловеше с лъжичка мухата, изнасяше я на балкона и ѝ правеше изкуствено дишане, като духаше дотогава, докато тя не излети. Той действително беше изключително добър човек. Сега, като четеше вестниците с описания за кървавите подвизи на НКВД, той се стараеше да не гледа към Максим, който седеше срещу него с генералската си униформа.
– А за какво са виновни жените на арестуваните? – тихичко питаше бащата. – Или пък малките деца?
Комисарят по сигурността гледаше баща си със зачервени от безсънието и от водката очи:
– Слушай, ето, ти си лекар-гинеколог, а аз – доктор по социология… Кажи ми, нима ти, гинекологът, не знаеш, че тези… така да се каже, дяволи могат да се женят само за такива дяволи като тях? Нима ти, гинекологът, не знаеш, че вместо деца на тях им се раждат тези… така да се каже, дяволчета?
Бащата седеше и се правеше, че не го чува.
– Затова навремето инквизицията е изгаряла цялата тази мръсотия заедно с целите семейства – каза Максим. – Ето, сега става същото…
Лекарят-гинеколог се мръщеше недоволно, а докторът по социология доказваше:
– Ето, например по-големият брат на Ленин Александър е бил обесен заради покушението срещу Александър Трети. Ако тогава своевременно бяха изчистили цялото това семейство, след това нямаше да го има и Ленин. Между другото в същия този заговор е участвал и някой си Бронислав Пилсудски. Ако тогава бяха изчистили цялото семейство на този Бронислав… нямаше да го има и маршалчето Йосиф Пилсудски, който е по-малкият брат на Бронислав. И тъй като това не е било сторено, по време на руско-японската война този Йосиф е станал вожд на полските социалисти, просел пари от японците, занимавал се е с бандитизъм и накрая е станал диктатор на Полша. Отначало е създавал неприятности на царя, а след това на Ленин и Сталин. Затова ние се опитваме да не повтаряме грешките на царското правителство. Подходът ни е абсолютно научен. Социалните болести трябва не само да се лекуват, но и да ги предотвратяваме. Като превантивна мярка.
Наскоро премина вълна от арести на ръководители на животновъдни совхози, на зоотехници и ветеринари. Бяха обвинени в организирането на масови палежи на животните.
– Ех, ти, черногледецо, нима ветеринарите са унищожавали животните?! – каза Борис.
Вместо отговор Максим взе от етажерката една книга и посочи с пръст:
– Чети!
– „Много особи… се предадоха на дявола… и с помощта на магии, с помощта на отвратителни деяния и ужасни престъпления избиваха… товарните животни, стадните животни, както и други животни…“
– Откъде е това?
– Това е була на папа Инокентий Осми.
По-нататък следваше: „Тези негодници причиняват страдания и измъчват животните с ужасни и достойни за съжаление мъки и тежки болести, както вътрешни, така и външни.“
– Виждаш ли? – каза комисарят. – Трябва само да се знае историята.
Недалеч от тяхната къща имаше парк. Покрай него преминаваше един старец пазач с едно магаре, с което караше дърва и сухи клони. Сега го арестуваха и него. Казваха, че с тази магарица блудствал. Добавиха още, че подкопавал социалистическата икономика.
Официално в НКВД имаше дванадесет отдела. Като се напиеше, Максим се хвалеше, че неговият 13-ти отдел е толкова секретен, че за него не бива да знаят дори служителите от другите дванадесет отдела.
Решението за чистките беше взето на заседание на Политбюро на 13 май 1935 година. Но Максим твърдеше, че всички планове за чистките са били изготвени от неговия Научноизследователски институт, а общото ръководство е възложено на неговия 13-ти отдел.
– Твърде много са тези, които ловите – с укор каза бащата.
– Това е сложна социална операция – се оправдаваше докторът по социални науки. – Като гангрена, като рак. Налага се да изрязваме и живо месо.
– Божичко, какъв ужас! – въздъхна майката.
Като видя, че бащата и майката са против него и не може да ги убеди, Максим ставаше по-откровен с брат си. Затова колкото по-напредваше чистката, толкова повече Борис се убеждаваше, че Максим явно се е побъркал.
Когато след революцията изготвяха новия наказателен кодекс на СССР, всички политически престъпления ги подведоха под 58-ми член на този кодекс. По този начин всички жертви на чистката и всички врагове на народа сега попадаха под този член.
А Максим, който беше откачил със своята средновековна зависимост, казваше:
– Бобка, а знаеш ли какво означава член 58?
– Какво?
– Събери пет плюс осем… Колко е?
– Пет и осем е тринадесет.
– Ето, виждаш ли… Тринадесет! Това не е случайно. Това е символика. Тези, които изработваха този кодекс, са знаели, че всички политически престъпления тръгват от този корен.
– Какъв корен?
– От луната.
Разбира се, подобно нещо може да каже само един луд. Но пълномощникът на Сталин по нечистата сила спокойно доказваше своето:
– Гледай, Бобка… В сегашния ни календар са взели дванадесет месеца изкуствено, за по-удобно. А преди е съществувал естествен лунен календар – от тринадесет месеца. Тъй като в една година има тринадесет пъти новолуние. Примитивните народи са казвали не пет месеца, а пет луни. Пък и руската дума „месец“ в календара означава луна.
– А какво общо има 58-ми член?
– Ти, глупако, ме слушай и не ме прекъсвай… Отначало хората се прекланяли пред слънцето, като на животворното начало. Като символ на живота. А след това – светският доктор Фауст вдигнал пръст, – а след това някои хора преминали в опозиция и започнали да се прекланят на луната. Като начало на неживотворното, студеното и мъртвото.
Борис се наведе над учебника си по политикономия и каза:
– На когото искат да се прекланят.
– Но нещата не са толкова прости – каза комисарят по сигурността. – Луната за тях е била символ не на живота, а на смъртта. И тъй като в една година има тринадесет луни, те са започнали да се събират в групи от тринадесет души. Оттук и тази символика за дяволската дузина.
– Много й здраве! – каза Борис.
– Не – поклати глава началникът на 13-ти отдел на НКВД, – това не са обикновени хора, това са специални хора… Това са тези, които са били изгаряни в средните векове като вещици и магьосници… Същите като тези, които сега ликвидираме като врагове на народа. Аз подсказах на Сталин този термин – враг на народа. Да не мислиш, че съм взел този термин от рафта? Не-е-е.
Максим започна да рови из някаква библейска литература и да показва подчертаните с червен молив думи: „врагове на рода човешки“.
– Виждаш ли, ето откъде са тези врагове на народа. Нищо ново под луната. Трябва само да се знае историята – каза комисарят.
След това докторът по социалните науки започна своя бъртвеж за това, че най-големият враг на човешкия род е самият сатана, че той е виновен за почти всички злини и нещастия на човешкия род, започвайки от най-обикновените разводи и завършвайки с кървавите войни и революциите.
– Къде обитава този сатана? – запита Борис.
– Ето тук! – Максим се удари по челото. – И тук. – И той се удари по още едно място, за което дори не е удобно да се говори.
След това въздъхна тежко:
– Това е изцяло философска величина. Но ако се знае тази тайна, могат да се разгадят всички тайни на човешката душа. Може да се чете както миналото, така и бъдещето.
Борис беше чувал за връзката между гениалността и безумието. Сега гледаше Максим и се питаше – гений ли е или луд?
През пролетта от родителите на Олга от Берюзовка пристигна писмо, в което с прискърбие се съобщаваше, че малката дъщеричка на Максим се била разболяла от бронхопневмония и умряла. Като чу това, майката заплака.
– Божичко, такова добро дете беше, толкова здравичко.
Максим се намръщи и мълчеше.
– Ще отидеш ли на погребението? – попита майката.
– Не.
– Нима не ти е мъчно за собственото ти дете?!
– Разбира се, че ми е мъчно – тъжно каза той. – Но така е по-добре…
– Кое е по-добре?
– Това, че умря като дете.
– Максим, не те ли е срам? – възкликна майката.
– Още от рождение тя беше обречена рано да умре – тежко въздъхна комисарят и прикри очите си с ръка. – Така е по-добре и за нея, и за всички…
Няколко минути мълчеше. След това вдигна глава и глухо запита:
– Майко, когато съм се родил… кръстихте ли ме?
– Разбира се – каза тя.
– А аз не я кръстих… Ще ти дам кола… Замини за Берюзовка… Кръсти я поне след смъртта й… – Между пръстите на комисаря на масата падна тежка мъжка сълза. – Поръчай панихида… Направи всичко, за да спасим поне душата й…
Следваща глава
Преминете към СЪДЪРЖАНИЕ