Понеже няма нищо тайно, което да не стане явно; И нищо не е станало, за да бъде скрито, но да излезе наяве.
Марк. 4:22
Следващата стъпка от програмата на Максим бе да отиде на научна експедиция. Не някъде в Крим или в Кавказ, а в най-затънтените места в Северен Сибир и Заполярие. Експедицията беше организирана от НКВД. В нея взеха участие още няколко учени с някакви свои програми, но ръководителят беше Максим. Предоставиха на експедицията самолети от полярната авиация на НКВД, но до крайните пунктове се налагаше да използват местни водачи с впрягове от елени. Заедно със своите учени асистенти Максим изследва затънтените и недостъпни дори за съветската власт катуни и станове на чергари, самоеди (старото име на ненците) и тунгуси, които още живееха първобитно.
За спомен от експедицията той си донесе в Москва еленово наметало, украсено с мъниста, меки кожени ботуши, каквито носят самоедите, и колекция от музейни предмети: старо дайре с медни дрънкулки, изрисувано с ярки цветове, издялани от тъмно дърво странни фигурки на уродливи идоли на самоедите, нагръдна пластина с тайнствени знаци – символ на властта на шамана, и най-разнообразни гердани и гривни от някакви кости.
Върху озъбените физиономии на божествата беше засъхнала черна мръсотия. Но именно с най-мръсния, стар и уродлив идол Максим се отнасяше най-внимателно и с видимо уважение.
– Да го беше измил поне – посъветва го Борис.
– Не бива, това му е ценното.
– Защо?
– Това не е мръсотия, а засъхнала кръв. По време на жертвоприношенията тези божества ги мажат с кръв.
– С каква, на елени ли?
– Да, сега с еленова. Но този идол е на няколко стотици години и химическият анализ показа, че по-рано са го мазали с човешка кръв.
– Кога е било това?
– Приблизително по същото време, когато в Западна Европа са изгаряли вещиците и магьосниците. Един стар шаман ми разказа интересна подробност, която е чувал от своите предци. Оказва се, че в жертва на боговете са принасяли човек, избран от шамана по същите характерни признаци, по които средновековната инквизиция е определяла магьосниците. Самоедските шамани не са имали никаква представа за инквизицията, но са правели абсолютно същото като нея. Нима не е интересно?
– А-а, мрачните векове – каза с пренебрежение Борис и взе туземския гердан.
– Тези векове не са толкова мрачни, ако се знае за какво става дума – възрази пълномощникът на съветската инквизиция и с насмешка погледна брат си: – А този гердан, между другото, е от човешки кости.
Ученикът захвърли с погнуса необикновеното украшение:
– Сега трябва да се измия.
Максим поясни невъзмутимо:
– Това е главният отличителен знак на един знаменит шаман – костите на неговата собствена прапрабаба, която също е била шаманка. Магьосническото изкуство често се е предавало от поколение на поколение. Смята се, че в тези кости са заложени магьоснически сили. От определена гледна точка това е истина.
– Каква истина?
– Магьосническа… – неизвестно на кого намигна Максим. – Когато взех от него тези кости, шаманът се разлюти толкова много, че призова срещу мен проклятието на своите предци.
– След като вярваш на тези неща, би трябвало да се пазиш.
– Не. Защото аз знам това проклятие. Когато поговорих с шамана откровено, той се убеди, че аз съм по-силен магьосник от него. Даже уреди специален празник в чест на „мъдрия червен шаман“. Моите професори седяха около огъня като свидетели и само мигаха. Там наблюдавах шамански танци с дайре и с припадъци. Между другото такива припадъци фигурират и в протоколите на инквизицията.
– Това какво е, епилепсия ли?
– Не, според средновековната терминология това означава, че в човека се е вселил дяволът… След това шаманът ми даде костите на всички негови предци. – Максим кимна към купчината с гердани.
– За какво са ти?
– Да проверя някои неща… с помощта на спектроскопа – отново се отклони от прекия отговор Максим. – Знаеш ли, тунгусите имат един оригинален обичай. Гощават преминаващия пътник с какво ли не, а след това го слагат да спи с жената на стопанина. Ако гостенинът откаже, това е огромно оскърбление за мъжа и за тази постъпка могат да го убият.
– А ти възползва ли се от тези дами?
– Не. За да се харесат на гостенина, тунгуските дамички се мият с рибено масло вместо с вода. Можеш ли да си представиш как вонят?
– Да сложиш собствената си жена да спи с чужд чичко е доста забавен обичай.
– Не е забавен, а е много умен.
– Ами ако дойде дете?
– Точно това искат те.
– Защо?
– В тези изостанали места чужд пътник минава веднъж на три години.
– И какво от това?
– По такъв начин те преднамерено смесват чужда кръв. Това го препоръчва и съвременната генетика. А тунгусите са достигнали до него от жизнен опит.
– Това е вече твърде такова… – усъмни се ученикът. А офицерът от НКВД, когото шаманът бе признал за колега по професия, се усмихна дяволито:
– Този интересен обичай е въведен от шаманите, а на тях са им го подсказали бабините кокалчета… Разбра ли?
Борис обаче не разбра нищо. Пък и не го интересуваха тайните на сибирските шамани, когато съвсем скоро го очакваше изпитът по история на ВКП(б) [Всероссийская комунистическая партия (большевиков) – Всерусийска комунистическа партия (болшевики)].
В своите издирвания и месеци упорит труд Максим се ровеше не само из всички векове на човешката цивилизация, но и из всички потайни кътчета на човешката мисъл. Наред с това в този хаос се чувстваше някаква определена, известна само на него система. Наскоро след експедицията при сибирските шамани Борис намери на масата книга на малко популярния в Съветския съюз психиатър Фройд със заглавие „Тотемът и табуто: аналогия между психическия живот на диваците и на нервно болните“. И отново отгоре стоеше печатът на НКВД, а вътре имаше отбелязани с червен молив места.
След Фройд Максим отново се захвана с книгите за нечистата сила, като този път се концентрира върху писанията на католически свещеници и отци на църквата. Като видя, че повечето от интересуващите го книги са написани на латински, той се захвана с латинския език и след известно време го научи достатъчно добре, за да чете с речник. Сега на масата му се появиха такива първоизточници по сатанизъм като: „Acontius“, „Sferatagemata Satanae“, 1565; Nicolas Jacquerius, „Flagellum Daemonum Fascinariorum“, 1458; Joannes Vinetus, „Tractatus contra daemonum invocatores“, 1450 и т.н.
Като подчертаваше важните места в средновековния трактат „Malleus Maleficarum“, издаден от някой си Шпренгер през 1496 година в град Нюрнберг, той одобрително клатеше глава и се съгласяваше:
– Да, точно така… Правилно, другарю инквизитор! Борка, знаеш ли какво означава на латински malleus maleficarum? Това е „Чукът на вещиците“ – обяснение как се разтрошават костите на вещиците.
– Ти, мракобесник такъв, не ми пречи да уча тригонометрията – се чу от съседната стая.
Сега Максим изучаваше с по-голямо уважение напътствията на средновековните ловци на нечистата сила, отколкото навремето класиците на марксизма-ленинизма. Преди лягане, за да се отвлече и да си почине, той взимаше томчето със стиховете на Бодлер „Цветя на злото“, но и тук подчертаваше нещо и коментираше ехидно.
– Аха, също си върти опашката… Веднага става ясно… Така, така, а на тази негова… прости ми Господи, на гърдите ѝ значи има черен белег…
– Кого хващаш за опашката сега? – запита Борис.
– Дявола – отговори Максим. А брат му се майтапеше:
– Кога ще го хванеш?
– Не само ще го хвана, но и ще пояздя върху него – невъзмутимо му отговаряше по-големият.
Той работеше много нощно време, често до сутринта, затрупан с всякакви книги и вещи. Ставаше късно с възпалени очи, поглъщаше с безразличие закуската и отново се заемаше със своето занимание, което сега беше единственият смисъл на живота му. Когато веднъж Борис го запита защо работи нощем, Максим се усмихна накриво:
– Така ми е по-удобно… В една и съща смяна с дяволите…
След самоубийството на нещастната Олга измина почти година. През това време Максим нито веднъж не спомена името на жена си, никога не говореше за обстоятелствата около смъртта ѝ или къде е погребана. Понякога малкият брат забелязваше, че към разсъмване брат му неспокойно се мята в съня си и през стиснати зъби шепне във възглавницата:
– Оля… Та аз толкова много те обичах… Оленка, не можеше ли по друг начин…
Значи той не я беше забравил и раната в сърцето му не беше зараснала. Понякога Борис си мислеше, че влечението на Максим към средновековната алхимия по някакъв начин е свързано със смъртта на Олга. В думите на брат му често се промъкваха мрачни намеци за някакъв таен живот и смърт. Може би пълномощникът на НКВД, търсейки забрава, се опитва да получи загубеното щастие в глъбините на вековете, също както доктор Фауст се опитва да намери философския камък на мъдреците, източник на живот или на смърт? Или пък с упоритостта на безумец търси метафизично средство за съживяване на любимия човек?
Защо изведнъж Максим започна най-сериозно да изучава средновековната мистика, съчиненията по спиритизъм, медиуми и общуване с отвъдния свят? Не се ли опитва по този начин да извика безплътния призрак на своята мъртва красива жена? На Борис му се струваше, че брат му страда от натрапчива мисъл, че просто се е побъркал от мъка. Но иначе Максим се държеше съвсем нормално. Пък и защо тогава НКВД плаща за неговата побъркана дейност, предоставя му професори и дори организира специална експедиция при шаманите? Какво общо имат анализите на засъхналата кръв на хора, някога предадени в жертва на езическите богове, и спектрограмите на шаманските кости?
Борис правеше опити със спектроскоп и анализираше в кабинета по физика металните сплави. С помощта на спектрограмата на светлината на звездата, невидима с просто око и отдалечена от земята на стотици светлинни години, може да се установи точният химически състав на тази звезда. Но какво може да се разбере от старите кости на шаманската прапрабаба?
Следващата точка от програмата на следователя по нечистата сила беше да се обърне към православната вяра, и по-точно към богословието. Той поръча на помощниците си да му изнамерят най-добрия богослов, все още останал жив в Съветския съюз. Сибир е резервоар за всякакви редки неща. В един от сибирските концлагери откриха бивш член на Светия Синод и професор по богословие във Висшата духовна академия. Това беше един грохнал старец, който мирно си доизживяваше своя век като санитар в медицинския пункт. Изкъпаха го, преоблякоха го и го качиха на самолет до Москва.
Когато се озова на „Лубянка“, дядото не очакваше нищо добро. Заведоха го при един слабоват офицер от НКВД, с тънки нервни ръце и с очи на фанатик, гледащи някъде надалеч. Следователят учтиво му се извини за обстановката, в която им се налага да беседват. Върху масата имаше дебела купчина с документи: това бяха протоколи от всички разпити, на които свещеникът е бил подлаган през годините на митарства по затвори и концлагери. След това започна един необикновен разпит. С молив в ръка офицерът прелистваше протоколите и внимателно разпитваше затворника за всички следователи, които са го разпитвали преди: как са се държали по време на следствието, дали са го били, измъчвали, крещели, унижавали физически или духовно и как по-точно? Изведнъж той вдигна молива, записа на лист името на един от следователите и тихо произнесе:
– В този човек седи дяволът. Съгласен ли сте с мен, професоре?
Старчето печално се опули, но не каза нищо.
– Добре, аз знам вашето положение – кимна офицерът. – Да продължим.
Той провери още няколко папки, спря се на една и отново започна подробно да разпитва за методите на разпита на друг следовател, като се спираше на най-незначителните подробности. След това погледна събеседника си:
– В протоколите няма нищо за това, което ме интересува. Но е било! И както виждате, аз знам за него! Какво мислите вие, професоре?
Старецът се намръщи болезнено:
– Не бих искал да си спомням…
– Тогава аз ще ви кажа това, което вие не искате да кажете… В този човек също се е вселил дяволът. Или по-точно, смесица от сатаната и антихриста… – Офицерът с очи на фанатик се облегна в креслото. – Казвам ви всичко това, за да разберете какво точно ме интересува, от каква гледна точка ме интересува и защо искам да ми помогнете да си обясня нещата.
Старчето го погледна с недоумение, а в очите му припламна учудване, смесено с недоверие.
– Това е твърде странно… Не разбирам за какво ви е…
Тънките пръсти на офицера почукаха по масата.
– Професоре, дългът на богослова е да тълкува Божието слово на тези, които го търсят. Точно за това ви моля – да ми обясните някои места от Светото писание…
– Да, но за това се говори само иносказателно…
– Ето защо искам да ми изясните какво се подразбира под това – спокойно повтори офицерът.
Него го интересуваше библейското тълкуване за Бога и дявола. Какво е това дявол? Князът на този свят – защо? Князът на мрака – защо? Падналият ангел – защо? Нечистият дух – защо? Бог на този век – защо? Ангел на смъртта – защо? Лъжец и баща на лъжата – защо? Той е Никой и Нищо – защо? И защо това Нищо унищожава? Той взимаше предвид дори онези технически детайли, като особеностите на древните езици, на които са писани книгите на Завета, където не е имало много понятия, които за нас сега са обикновени.
За свое най-голямо учудване професорът намери свой примерен ученик в офицера на НКВД, който имаше великолепна предварителна подготовка, дълбока ерудиция и най-главното, искрено желаеше да вникне в същността на предмета. Едно нещо само го смущаваше: интересите на новия ученик изглеждаха малко едностранни. Когато професорът се увличаше да говори за Бога, той вежливо го прекъсваше:
– Извинете, професоре, Бог ме интересува само като антитеза на дявола. Не може ли по-близо до темата…
Старчето си тресеше брадичката с укор, вдигаше ръце към тавана и с мек глас го поучаваше:
– Млади човече, дяволският дух е отрицание на божествения дух. Без да знаете какво се отрича и без да се знае началото, вие няма да разберете края.
– Да, прав сте – съгласяваше се офицерът и леко се проззяваше. – И така, духът е вектор на мислеща субстанция. Моля ви, продължете.
След това на рафта се появи дебела Библия с черни кожени корици и с многобройни цветни отметки. Когато консултациите по богословие завършиха, не изпратиха професора обратно в Сибир, а го пуснаха на свобода. Той разбра, че това е отплата за обучението на неговия необикновен ученик.
След като завърши с грешниците, Максим се зае с праведниците. Той изучаваше прилежно историята на възникването на монашеските ордени, съчиненията на съвременниците за съда над Жана д’Арк и житията на светците. Преди сън препрочиташе романа на Флобер „Саламбо“, който беше чел като юноша – историята на загадъчната жрица, лунната богиня Танит.
Едновременно с това преглеждаше по диагонал някакви евтини книжлета, дори без посочен автор, като „Дневникът на сестра Анжелика“ с описания на пикантни тайни от живота зад манастирската стена. След това се връщаше към папските едикти, които се отнасяха за лов на вещици, и одобрително бърбореше:
– Умен старец е този другар папа… Значи за грешниците е имало избор – клада или манастир… Доста либерално…
– За какво става дума? – питаше зад вратата Борис, който получи дежурния отговор:
– Ти си глупак, не можеш да разбереш.
Увлечението по житията на светците не попречи на Максим да започне разкопки на манастирските гробища. С останките от праведните покойници той извършваше същата серия експерименти както с белите кости на старата аристокрация. След като получи резултатите от лабораторните анализи, Максим седна да направи баланса. Малкият брат вдигна глава от учебника по биология и за развлечение започна да се надсмива:
– Ей, звездоброецо, за какво са ти притрябвали мощите?
А Максим отговаряше мъгляво:
– Гониш дявола през вратата, а той идва през прозореца в образа на праведник. Това го има и у Фройд – сублимация [Преобразуване (лат. sublimo); преминаване на вещество чрез нагряване направо от твърдо в газообразно състояние, без да преминава в течно]. По-добре ми кажи защо хората отиват в манастир?
– Значи им харесва.
– Но животът в манастира е доста труден. Обети, пости, дисциплина. Е, кажи, защо отиват там?
– Не знам – каза Борис. – А ти знаеш ли?
Пълномощникът по тъмните дела не бързаше да отговаря и си подбираше думите:
– Тяхната съвест говори. Висшата съвест. Подвигът на истинските праведници се състои в това, че те са преодолели грешната плът, устояли са на дявола с неговите изкушения и са се смирили пред Бога. Това е голям подвиг.
Той говореше толкова сериозно, че Борис едва се удържа да не се засмее.
– А тебе дяволът изкушавал ли те е?
– Не. Дяволът изкушава само грешната плът.
– Но ние всички сме грешници.
– О, не. Някои неща не бива да се разбират в преносния смисъл на думата, а в прекия, както са го разбирали преди. Тук се крие и тайната.
– Как така?
– Работата е там, че във времената на покръстването на Русия, в десети век, руската дума „грях“ е дошла от гръцката „грек“.
– Какво общо имат тук гърците?
– Защото по време на разпадането на Елада те са били езичници. Разбра ли?
– Нищо не разбирам – призна Борис.
– А знаеш ли думата „езичник“ откъде е произлязла?
– Откъде?
– От думата „език“ – „лингус“. – Тук той се позова на Фройд и изломоти още някаква дума, която обикновено се употребява в пикантните френски анекдоти. – Това е един от греховете, на които са се отдавали гърците. Затова от Древна Гърция е останал само един спомен.
Зад мъглявите речи и намеци се прокрадваше нещо съвсем определено, което Максим знаеше, но не искаше да изговори. Това беше още по-странно, като се знаеше, че той много обича да се хвали с познанията си. Щом мълчеше, значи имаше сериозна причина да пази тайна. Веднъж, когато съвсем му бяха омръзнали ироничните реплики на Борис, той с неохота каза:
– Ти чувал ли си за Троянската война? Археолозите отдавна са издирвали останките на Троя и не са могли да ги намерят. Тогава на един археолог любител му хрумнала съвсем простата идея – при разкопките да се възползват от описанието за Троянската война в „Илиадата“. И какво мислиш? Той намерил останките на изпепелената Троя. В Библията се споменават някои градове, от които днес няма и следа. Като използвали Библията, археолозите започнали да копаят в една гола пустиня и намерили тези градове. – Той уморено се протегна като археолог след разкопки. – Та така, аз намерих в старите книги някои забравени истини.
Вместо до Троя Максим организира втора научна експедиция в републиката на германците в Поволжието, в немските колонии около Одеса, съществуващи от времето на Екатерина Втора. И след това отиде в някакви диви аули, забутани в планините на Кавказ. Какво е издирвал там, не е известно.
С тази експедиция следователят по нечистата сила постави точка. След загадъчната научноизследователска дейност той защити своята дисертация. Когато Борис, дали от възпитание, или от любопитство, изрази желание да присъства на защитата, Максим поклати отрицателно глава:
– Не може. Това е спецпроект и защитата е закрита.
За една кандидатска дисертация обикновено са необходими триста страници. А Максим представи три дебели тома, където само библиографията на източниците беше повече от петдесет страници. Вместо кандидат на науките като рядко изключение, когато става дума за някакви необикновени заслуги – той получи веднага най-високата научна степен доктор по социални науки и философия.
За големи научни открития по правило са необходими две условия: първо – извънредна, свръхчовешка концентрация върху даден предмет; и второ – способност зад частното да откриеш закономерност и да направиш от това практически извод.
Смъртта на любимата жена така подейства на Максим, даде му такъв голям тласък, така го концентрира върху една, само на него известна цел, че той забрави за всичко останало на света. В търсене на отговора прерови цялата съкровищница на човешката мисъл от Библията до Фройд, преброди цялата история на човешката цивилизация от първобитните тунгуси с техните шамани до тленните останки на изтънчената аристокрация и намери тази закономерност. При това нещо важно. Иначе няма направо да му дадат званието „доктор“.
Максим забеляза случайно, че от работата му се е заинтересувал самият Сталин. Какъв практически извод бе направил за съветската власт докторът по социология Руднев от своето увлечение по средновековната алхимия: да прави злато от олово? Или бе намерил философския камък на мъдреците? Или бе открил тайната на материализацията на духовете? Във вестниците писаха, че и Адолф Хитлер също е финансирал подобни странни начинания, в които учените са се занимавали с телепатия, спиритизъм и парапсихология.
– Макс, ти какво изобрети? – попита го Борис.
– Формулата на дявола – отговори брат му и дори не се усмихна. Така или иначе от този момент доктор Руднев започна да прави главозамайваща кариера, за която преди не можеше и да мечтае. Заедно с докторската диплома той получи и чин полковник в НКВД. Скоро на гърдите му се появи първият орден, и то не какъв да е, а орден „Ленин“, най-високата награда на Съветския съюз. В „Правда“ написаха съвсем кратко: „…за изпълнение на специални задачи на партията и правителството“. Сега Максим се изкачваше нагоре с гигантски крачки. Най-учудващото обаче беше, че към всичките тези почести той се отнасяше с абсолютно безразличие.
Като професор по социология Максим ръководеше някакъв абсолютно секретен Научноизследователски институт на НКВД, в който под белите престилки на всички научни сътрудници като опашки на дявола се подаваха малиновите петлици на НКВД. Същевременно Максим беше началник на някакъв оперативен отдел на НКВД, в който теоретичната работа на неговия институт намираше своето практическо приложение.
– Какъв е този твой отдел? – полюбопитства Борис.
– Тринадесети – отговори Максим.
– По какви работи?
– По нечистата сила. Затова е и тринадесети.
– Само ме лъжеш.
Максим извади от чекмеджето служебна бланка, на която пишеше: „13-ти отдел на Главното управление на НКВД на СССР“. Борис пренебрежително махна с ръка и отиде да се занимава със своите неща. Все едно от Максим нищо нормално не можеш да разбереш.
След това… След това докторът, професорът и полковникът от НКВД се пропи страшно. Преди той никога не злоупотребяваше с алкохола. Сега пиеше като най-последен алкохолик – сам. Той се затваряше в стаята си, напиваше се до самозабрава и започваше сам да си говори. А може би си беседваше с привиденията, за които толкова много беше прочел в средновековните трактати за нечистите сили?
Като се захвана с алхимията, едновременно с това Максим започна да колекционира и съответните към този занаят предмети. Така той се сдоби откъде ли не с оригинална купа германска изработка от времето, когато в Германия се е провеждал лов на вещици. Купата беше от ръчно изрисуван фин матов порцелан. Това беше майсторска имитация на човешки череп. Германският майстор така се беше постарал и беше достигнал такова сходство с оригинала, че беше дори неприятно да го хванеш с ръка. А Максим седеше и си пиеше водката от тази купа.
Веднъж на път за стаята си Борис го упрекна:
– Макс, защо пиеш?
– Защо ли? – Полковникът бавно надигна глава и погледна брат си с помътнели очи. – Така, трябва да поговоря…
– С кого?
– С това, което дори боговете не могат да върнат… Със собственото си минало… на което дължа своето настояще.
– За какво ти е?
– Защо ли?… Да си облекча душата… Но ти си безбожник и нищо не разбираш…
– Да отидем по-добре в неделя на риба – предложи безбожникът.
– Неделя… Това е реинкарнация на душата… Превъплъщение на душата със страдание, както казваше Достоевски. – В ъгълчетата на устата на Максим се появи неприятна насмешка. – Не, сега аз ловя друга рибка…
– Ех, защо си такъв към хората? – В гласа на по-младия зазвуча неприязън. Брат му се намуси:
– Ти нищо не разбираш… И няма да разбереш…
– И без това всичко е ясно. Затова се пропи.
– Само ти се струва, че това са хора… А всъщност не са хора…
– А какви са?
– Ти, Бобка, по-добре не ме разпитвай… – Полковникът се намръщи като от гадене. – А дори и да ти кажа… ти не вярвай на това… и не казвай на никого…
– Ти все едно нищо умно няма да кажеш – съгласи се Борис.
Брат му се люлееше на стола и си мърмореше под носа:
– Да, точно така… Ти, Бобка, си щастливо животно, млекопитаещо, хомо сапиенс… мезоморфичен тип… Макар да не разбираш нищо, трябва да ти благодаря.
– За какво?
– За това! – Максим натисна с пръст гърдите си, където блестеше орденът на Ленин. – Да, за него… Ето, виждаш ли, аз ти казвам, а ти не разбираш нищо…
Той опря лакти върху масата и отпи водка от гадната си чаша.
– Добре, така да бъде, ще ти разкрия тайната… Искаш ли?
– По-добре да не пиеш толкова, носът ти ще се зачерви.
– Сериозно ти казвам… А ти, глупакът, ми се смееш… Това е голя-а-ма тайна… Държа-а-вна тайна. – Полковникът сниши гласа си, все едно че се страхуваше някой да не подслушва тайната му. – Така, слушай… Ето, ти си безбожник и мислиш, че не съществуват дяволи… А аз ще ти кажа, че дяволи има!
– Всички пияници така говорят, когато се налеят догоре.
– Глупак – без злоба каза полковникът. – Дяволи има… И върколаци има! И горски духове има… А вещиците и вещерите са на всяка крачка… Аз всеки ден си имам работа с тях…
– Разбира се, щом пиеш всеки ден – скептично отбеляза по-младият.
– Не вярваш ли? – Максим стана, като се олюляваше, взе от библиотечката някаква дебела книга, цялата със стърчащи ленти за отбелязване на страниците, намери мястото и започна бавно и тържествено да чете:
– „...Вещиците и вещерите са породени от злото, социалната зараза и паразитите, от поклонниците на отвратителните и непристойни действия, привърженици на отровата, шантажа и други ужасни престъпления… Вещиците и вещерите предизвикват кавги, ревност, спорове и сърдечни разногласия… Тяхната пагубна дейност се простира от семейните неприятности и сблъсъци, понякога незначителни, до извънредно неприятните и мъчителни, до най-сериозните престъпления – унищожаване на имущество, внезапна болест и глождеща смърт и накрая…“ – Тук полковникът от НКВД, специализирал се по нечистата сила, многозначително повдигна пръст:
– Обърни внимание… „и накрая, до сблъсък между нациите, анархия и червени революции, тъй като дейността на вещиците винаги е била, е и ще бъде политически фактор… Като резултат от това вещиците и вещерите са постоянна опасност за всяко подредено общество“. Знаеш ли кой го е казал това?
– Кой?
– Казал го е самият папа Инокентий Осми! – с дълбоко уважение произнесе думите съветският доктор по социология, така както ученикът говори за своя училищен наставник. – Това е записано в неговата знаменита була от 1484 година! И аз ще се подпиша под всяка негова дума!
– Какви ли не глупости пишат – възрази Борис. – Хартията търпи всичко.
– Не, това съвсем не са глупости. – Максим поглади с любов корицата на книгата. – Това е „История на вещерството и демонологията“ на Монтегю Съмърс… От научната серия „История на цивилизацията“… Съмърс е учен теолог, а тази книга е издадена в Лондон през 1926 година… Това е сериозна и съвременна книга… Трябва само да вникнеш какво се подразбира под това…
– Ти си един мракобесник – каза Борис. – Чудя се за какво стана доктор.
– Точно за това… Но от гледна точка на диалектическия материализъм…
– Значи и комисията е била пияна?
– Нямаше никаква комисия – ученикът на папа Инокентий Осми сложи книгата на мястото ѝ. – Званието „доктор“ ми го даде собственоръчно Сталин!
– Лъжеш – каза брат му.
Максим отпи голяма глътка от отвратителната си купа-череп и поклати глава. Почти легнал върху масата, той тъпо се взираше в чашата, сякаш разглеждаше нещо на дъното на човешкия череп.
– Всичко е толкова просто… Аз разделих дисертацията си на няколко независими части – по история, по антропология, по психология и по няколко социални предмета… Всяка част беше представена от най-добрите специалисти на Съветския съюз в дадената област… Всяка една поотделно не казва нищо особено… Но когато се съберат заедно се получава това, което казва папа Инокентий – нечистата сила като политически фактор. Всичко е проверено и подписано от академици, но как да се събере, знам само аз… И другарят сатана също…
– И каква е ползата от това, което знаеш?
– Как каква? Тези дяволи са социална зараза, паразити… Опасност за всяко подредено общество… А точно това вече е по линията на НКВД…
Полковникът от Държавна сигурност се оживи и се размърда на стола, сякаш ядеше салата.
– Казвам на Сталин: „Вижте, Йосиф Висарионович, това е източник на анархия и революция“… Той не вярва. Тогава взимам материалите си, подреждам ги както трябва и на основата на документирани факти, потвърдени от академиците, доказвам как тази нечиста сила е съдействала на анархията в царско време, а след това е участвала в Октомврийската социалистическа революция… Всичко конкретно, с имена, с фамилии…
– И с адреси ли? – добави подигравателно Борис.
– Естествено – продължи увлечено ученикът на папата. – Сталин отначало се ядоса, а аз му казвам: „Една минута, Йосиф Висарионович… Цялата работа е в една дума… Това е опасност за всяко подредено общество… Разбирате ли, на вся-я-я-ко! Така че, ако смятате съветската власт за подредено общество, сега тази същата нечиста сила ще се захване не с революция срещу вас, т.е. с контрареволюция…“ Тук той се замисли.
Максим залепи уста на съда с водка и хлъцна.
– След това Сталин ме назначи за главен пълномощник по нечистата сила в състава на Народния комисариат по вътрешни работи и на целия Съюз на съветските социалистически републики… Разбра ли? – Както беше яхнал стола, той заплаши с пръст: – Само че ти, Бобка, внимавай… На никого не казвай… Това е държавна тайна... Е, сега, знаеш ли, не мога да стана от стола… Сложи ме в кревата и ми свали ботушите…
– Изобщо нямам намерение.
– За-а-що?
– Щом си се напил като дявол, нека дяволите ти свалят ботушите.
Борис реши, че брат му се е побъркал. Но това явно му помагаше в кариерата. Скоро получи званието „комисар по държавна сигурност трети ранг“, което съответстваше на генерал-майор от НКВД.
Следваща глава
Преминете към СЪДЪРЖАНИЕ