Повярвай, Хораций, че на земята и в небето има повече чудеса, отколкото са се присънвали на цялата хорска премъдрост.
Шекспир, «Хамлет»
В къщата имаше два входа. Единият откъм балкона, парадният, а другият – откъм кухнята, черният. Веднъж в една зимна нощ Борис се събуди от настойчивия звънец на парадния вход. Чуден, че някой го безпокои посред нощ, той наметна върху голите си рамене кожуха и без да отваря вратата, попита:
– Кой е?
– Аз съм... Отвори... – това беше гласът на брат му. В просцепа той свали синджира, отключи английската брава и отвори вратата. Навън беше студ, сняг и луна. На фона на осветения от луната сняг стоеше тъмната фигура на Максим с дълъг военен шинел. Лицето му не се виждаше, към гърдите си бе притиснал голям вързоп. Без да пристъпва прага, той подаде този вързоп на Борис:
– Дръж! Внимателно!
Борис почувства в ръцете си нещо меко, топло, мърдащо и разбра, че това е одеяло дете.
– Дай го на майка – глухо каза Максим. – Тя знае какво да прави... – Той се обърна и тръгна по осветения от луната сняг. Чу се шум от мотор на кола и Борис остана сам с детето на ръце.
Без да разбира каквото и да било, той събуди майка си и й предаде плачещото бебе. Сутринта Максим позвъни по телефона, още веднъж помоли да се погрижат за дъщеря му, но повече нищо не каза. Вечерта разтревожената майка отиде до квартирата му, за да разбере какво е станало, но вратата на апартамента беше запечатана с червени печати на НКВД. Отначало помислили, че Максим е арестуван. Но той всеки ден звънеше от службата си, разпитваше за здравето на детето и на всички въпроси отговаряше:
– Не ме питайте за нищо...
След седмица се появи в дома на родителите си. Брядясал, с измъчено лице и изпалени очи, с измачкани униформа и мръсни ботуши. Все едно през всичките тия дни не беше спал, без да се съблича. Свали си шинела и мълчаливо отиде до кревата, където лежеше неговата малка дъщеричка.
– Максим, поне кажи какво е станало – смутено каза майка му.
– Нищо... – намръщи се той. – Ще живея при вас...
– Ами Ольга?
– Тя... Няма да бъде тук.
– Защо? Какво е станало?
Максим седеше на края на кревата, гледаше детето и все едно не чуваше нищо. След това избоботи с някакъв чужд дрезгав глас:
– Тя се самоуби... Вече я погребахме... И не ме питайте повече...
Той уморено се надигна, премина с дървени стъпки през стаята и затвори вратата зад себе си. Едни търсят в мъката си утеха, други – обратното, търсят уединение. Чувствайки, че Максим избягва всякакво съчувствие, близките му решиха да го оставят на мира, докато не изживее мъката си.
Всеки ден след работа Максим се затваряше в стаята си. Но за да влезе в своята стая, Борис трябваше да минава през стаята на брат си. А той лежеше опънат на дивана, без да мърда, като парализиран, гледаше в една точка и си мислеше нещо. Или пък седеше неподвижно на бюрото си и с невиждащ поглед гледаше в празния прозорец, като че ли се насилваше да разбере непостижимото.
Веднъж като влезе в стаята, Борис видя, че Максим седи до масата, гледа в празния прозорец и пръстите му си играят с един малък браунинг. Той дори не беше чул, че брат му е влязъл в стаята.
– Максим! – тихо го повика Борис. Братът трепна като излязъл от транс.
– Какво има?
– Я ми дай тази играчка! – протегна ръка Борис. Максим смутено погледна браунинга, явно недоумявайки как се е оказал в ръцете му, и послушно даде пистолета на брат си. Борис го пусна в джоба си и кимна към вратата:
– Майка ни се занимава с детето в кухнята, но не може да го успокои. Я иди да й помогнеш!
Максим стана и отиде в кухнята.
На другия ден Борис сметна за редно да провери браунинга и се убеди, че липсват половината патрони. Той помириса дулото, свали горната скоба и погледна на светлината отвора на цевта – той беше мръсен, с белезникав налеп. За ловеца, свикнал всеки лов да си чисти до блясък ствола на пушката, беше ясно, че от този пистолет неотдавна е стреляно. Малкият като играчка браунинг е бил ням свидетел на някаква драма. Ако Ольга се е застреляла, защо липсват половината патрони?
След смъртта на красивата си жена Максим се държеше като изкормен. Единственото нещо, което го интересуваше, беше детето, живият спомен за Ольга. Той често взимаше на ръце повитото в пеленки момиченце, притискаше го към гърдите си и дълго не сваляше поглед от него, търсещ явно чертите на любимата жена.
Капката дълбае камъка, а времето – човешките чувства. Като се оправи от травмата и последващата апатия, Максим постепенно дойде на себе си. Първото, което направи, бе да донесе някакви книги и сега вече не гледаше през прозореца, а седеше и четеше, четеше. Неясно защо той криеше много старателно тези книги и като излизаше, ги заключваше в чекмеджето на масата. Дори ги беше подвързал, за да не личи да не види заглавията. Борис само с едно око видя, че са някакви медицински книги.
Така брат му седеше ден след ден, вечер след вечер. Минаха няколко месеца и един път Максим вдигна пръст и избоботи:
– Хм, това е интересно...
– Какво е то? – запита Борис от съседната стая.
– Ей така, една фраза... Само два реда...
– Какво?
– Нищо... Просто така.
– Какво си се захванал с медицина?
– Ти няма да разбереш. Това е специфична тема... Сега ще се наложи да потърся на друго място.
Когато Максим все още не работеше в НКВД и се готвеше за кариера на професор по история, той отделяше много време на чуждите езици и четеше прилично на английски, немски и френски. Макар Борис да се канеше да става инженер, той също сериозно се занимаваше с английски и немски.
Своите издирвания Максим започна с това, че донесе в къщи цял куп книги на английски език. Той вече не криеше тези книги, а ги подреди на етажерката. В свободното си време ги изучаваше по-старателно, отколкото учебниците по история, с които се занимаваше в университета. Той подчертаваше нещо с молив, правеше си записки. И отново седеше ден след ден, вечер след вечер.
Една вечер Борис, уморен от физиката и математиката, погледна през рамото на брат си и извади продължително с уста. Книгата, над която беше залегнал много сериозно, брат му, се казваше „Златният клон“, а подзаглавието й: „История на древните религиозни култове и магии. В дванадесет тома“.
– Кой том четеш? – го запита с насмешка Борис.
– Десети – спокойно отговори Максим.
– Да не искаш да се научиш да правиш магии?
– Не, просто така.
– Та това са пълни глупости.
– Не – поклати глава пълномощникът на НКВД. – Не са никакви глупости, а суха история. Фрейзър е знаменит антрополог, а неговият „Златната клонка“ е най-добрият в света научен труд на тази тема.
– На каква тема?
– Не е за твоя акъл – накратко го отряза по-големият брат.
Купчината книги на рафта наистина се оказа многотомна научна монография. Но за какво и за кого? Тук имаше абсолютно всичко: поклонници на огъня в зората на човешката цивилизация, жреци на слънцето, древно-египетският култ към Озирис, кръвожадни идоли на Древна Индия и Мексико, весели езически богове на Древна Гърция и Рим, келтските шамани и т.н. А отгоре като гаранция за качество имаше печат на библиотеката „Ленин“.
След време в стаята на Максим започнаха да се появяват още по-странни книги. Например „Изследвания за черната магия и договорите с дявола, включително обредите и мистериите на готското чародейство, магьосничество и демоничния спиритизъм“, научен труд на Артър Байт. Или „Анали на магьосничеството, демонологията и астрологията в Западна Европа“, издадени в Нюрнберг през 1623 година. А редом с тях стоеше пожълтелият трактат на тема „Магнетизъм, спиритизъм и окултни науки“.
– Защо си губиш времето с тези глупости? – запита Борис.
– Не са никакви глупости.
– А какво е тогава?
– Това са сериозни книги, написани от сериозни учени. Те са се опитвали да разрешат някои загадки.
– Как да се прави злато от олово?
– Не, съвсем друго е.
– И какво?
– Ти няма да разбереш – залегна над работата си Максим. – И не ми пречи.
След това на масата на пълномощника на НКВД се оказа цяла купчина протоколи. То това не бяха делата за контрареволюционери, десни и леви уклонисти или други врагове на съветската власт, а бяха средновековни ръкописи на английски език с дълги обяснителни заглавия: „Подробен и правдив протокол за извънредно поучителния процес на три изключително изкусни вещици от селището Депфорд в графство Есекс пред съдията на короната многоуважаемия сър Франсис Пембъртън, в замъка Ексетър в петък на 2 юни 1682 година, със собственоръчни изследвания и заключения на много известния медик Хенри Хърс, как тези негодници са си признали за магьосничество и бяха осъдени на екзекуция съгласно закона, и както беше записано, съгласно показанията на високоуважаемите свидетели. Отпечатано в Лондон през 1682 година“.
Или друг такъв документ: „Отчет за Маргарет Хакет, известна магьосница, която докарала един млад човек до смърт, разхвърляла неговите вътрешности и кости на различни лични и която беше екзекутирана в Търнбърн на 19 февруари 1585 година“.
Или този документ „Материали на съда над магьосницата Мери Грийн и нейната дъщеря Елън, която също е практикувала магии, как са си признали за предумишленото отравяне на няколко почтени хора и за други нечестни постъпки като резултат на договор с дявола и как те по решение на съда бяха екзекутирани в Хартфорд на 4 август 1606 година“.
Като прелисти тези мрачни документи, Борис погледна с известно безпокойство брат си, който съсредоточено изучаваше поредния протокол от XVI век.
– Кажи ми, Максим, ти наистина с какво се занимаваш?
– Просто ме интересуват някои неща...
– Какви неща?
– Това не те засяга.
– А защо засяга теб?
– Това си е моя работа.
– Ти да не си малко?... – Борис многозначително се чукна по челото.
По-големият брат уморено разтърка възпалените си очи и се прозя:
– Не, не се притеснявай и не ми дотягай.
Така минаваха месеци, а Максим като луд се ровеше в своите средновековни трактати. След магьосниците, за да провери нещо, той отново се зае с медицинските книги, които отново криеше от всички. Отвреме навреме нещо си мърмореше под носа:
– Н-да... Точно така... Но с други думи...
– Какво? – питаше по-младият от другата стая през полуотворената врата.
– Нищо – отговаряше той.
След това отново се потопи в дълбините на вековете, но вече не толкова надалеч. Сега беше наблегнал на серия книги из областта на криминологията: „История на необикновените престъпления на XVIII век“ или „Порокът и престъплението през XIX век“ и други подобни. Максим се целеше в нещо като артилерист, а целта му беше някъде в тъмата на Средновековието.
Една вечер, като се върна от работа и си свали шинела, той не издържа и се похвали:
– Днес разпитвах интересен човек...
Чувстваше се, че самият той иска да бъде разпитан. Борис вдигна глава от учебника по геометрия:
– Какъв човек?
– Една стара и престара проститутка. Най-старата, която намерихме. По всички затвори я издирвахме.
– За какво ти е притрябвала? Пък и толкова стара?
– Трябва нещо да разбера. Има такива неща, които не са за печатане и затова ги няма в никакви книги. Затова пък много добре ги знаят опитните проститутки и не се притесняват да говорят за тях.
– За какво ти е да ги знаеш?
– Защото порокът винаги е свързан с престъплението.
– И как ти каза тя?
– Много интересни неща. Сега съм събрал от затворите различни дела за престъпления, които съвпадат по форма с престъпленията, за които обикновено са обвинявали магьосниците. Сега проверявам на практика това, което пише във всички тези книги. Разбираш ли? Получават се много интересни резултати. Много-о-о интересни.
– Как ги проверяваш?
– Разпитвам ги за техните родители, за личния им живот... Те си мислят, че ще им намаля срока на присъдата...
– И за какво ти е всичко това?
– Просто така – уклончиво отговори пълномощникът.
Половин година след самоубийството на Ольга, Максим изведнъж получи от службата специална отпуска за работа над научна дисертация. Тази работа беше свързана на някакъв начин с НКВД – той се числеше на щат, получаваше си заплатата и не показваше на никого своята дисертация. По цял ден си седеше у дома при затворена врата и се ровеше из библиографските справочници.
Той получи разрешение да си събира своя колекция от книги, необходими за научните му изследвания. На титулните страници сега имаше печат на „Научноизследователския спецфонд на НКВД“. Посредством него той поръчваше някои книги от чужбина. Това беше странна колекция от теми, които не бяха свързани една с друга: три тома съчинения на Хенри Ли „История на средновековната инквизиция“, редом с тях – либрето на операта от Пучини „Принцеса Турандот“, философские „Диалози“ на Платон, и отново някакви пожълтели трактати за нечистата сила. Във всички тези книги Максим подчертаваше нещо с червен молив, а някои места, явно особено важни, отбелязваше с някакви цветни лепенки с шифър и същевременно отбелязваше нещо в една дебела синя папка, която винаги заключваше в чекмеджето.
В тази колекция Борис откри книгата на Райдър Хагард „Дъщерята на Монтесума“, която навремето четеше, преди да се сбият с Максим. До нея беше романът на същия автор „Тя“, за някаква тайнствена кралица в дебрите на Африка. Като видя и в двете книги отметки с червен молив, той се заинтересува:
– За какво са ти?
– Така трябва…
– Та те са за деца!
– Ха, ти си мислиш така.
– И все пак защо?
– За тези, които изпадат в детство.
– Каква е разликата?
– Много голяма. Когато човек изпада в детство, това означава край на цикъла, приближаването към смъртта. Разбра ли?
– Нищо не разбирам.
Максим махна с ръка:
– Тогава си гледай работата и не ми досаждай.
В средата на лятото, когато върху купчината с боклук на двора цъфна вълчата ябълка, самият Максим изпадна в детство. Обут с излъскани ботуши, той започна да рови в тази купчина, обрасла с различни плевели, събираше там някакви растения и започна да ги суши във фурната. След това седна зад масата, затрупана с всякакви идиотски книги, затвори прозорците и вратата, сложи изсушените треви в желязна кутия от консерва и я постави върху запален спиртник. Нагоре се издигна тънък сивосинкав дим, а пълномощникът седеше и миришеше тази смрад.
– Ти май съвсем се побърка? – каза Борис.
– М-м-м…
– Какво миришеш там?
– Беладона…
– След това ще те боли главата.
– Нищо, ти сега нали не отиваш никъде?
– Не.
– Тогава поседи тук за всеки случай. Гледай какво може да ми стане. Само не дишай този дим. Все пак е отровен…
– Добре, но ми кажи за какво ти е всичко това?
– Трябва да проверя нещо. – Без да се откъсва от странното си занимание, той кимна към разтворените книги: – Ето, чети!
На пожълтелите от времето страници Максим беше подчертал описанието как магьосниците изготвят от беладона разни отвари. До него имаше сцена на нощен събор на вещици, където весели вещици мелят листа от беладона и като се наслаждават на отровната смрад, пеят и танцуват около огъня.
Като начало Максим реши да опита действието на дима от беладоната върху себе си – докато се упои и падна на кревата. На следващия ден се държеше за главата, като проклинаше всички магьосници и нечисти сили, но въпреки това записваше много грижливо своите усещания в синята папка. Впоследствие не правеше опити с отварите на вещиците върху себе си, а върху затворници.
– Това са най-различни наркотици – бърбореше той. – На някои дори им харесва: беладона, хашиш, марихуана.
Научната работа на Максим придобиваше все по-необикновени форми. Той получи специално разрешение и с помощта на подбрана група от хора започна да разравя изоставени гробове на стари московски гробища. Но не всички наред, а само онези, които с нещо го бяха заинтересували. От всеки такъв гроб взимаше бедрена кост и завързваше към нея етикет. От надгробния паметник преписваше върху етикета името, фамилията, възрастта и датата на смъртта на покойника. След това тези кости отиваха в химическата лаборатория на НКВД.
Борис седеше зад своята простреляна маса с изпочупени крака и зубреше законите на математиката. А в съседната стая, обикновено отделена само с отворената врата, седеше по-големият брат и се занимаваше с тъмните си дела. Дали поради това, че Борис ставаше неволен свидетел на неговите занимания, или поради нуждата да сподели с някого своите мисли, Максим посвещаваше в своите неща единствено брат си Борис.
– Ей ти, гробокопач! – надсмиваше му се по-младият. – За какво ти дотрябваха скелетите?
– Просто проверявам стария народен израз „бяла кост – синя кръв“ – невъзмутимо отговори брат му.
– И как го проверяваш?
– В буквалния смисъл. Отворих редица гробове на старата родова аристокрация и точно толкова на обикновени хора. Взех кости от тези две категории на хора на една и съща възраст и ги сравних.
– Е, и какво?
– Много любопитни резултати. На родовата аристокрация в сравнение с обикновените хора наистина костта им е бяла. Химическият анализ също показва съществена разлика. Нарушаване на фосфорно-калциевия баланс.
– И какво доказва това?
– Навярно в продължение на векове хората са забелязвали тази разлика, като са наблюдавали костите на падналите по полетата на сраженията.
– На теб това за какво ти е?
– Необходимо е – накратко отговори пълномощникът на НКВД.
Заради тези занимания Максим дори загуби интерес към своята дъщеричка. Нещо повече, той избягваше да я вижда, като че ли това живо напомняне за мъртвата му красива жена сега му беше неприятно. Вече не я взимаше на ръце, а само рядко се спираше до креватчето и замислено я гледаше, като че и тук изучаваше нещо. След това си тръгваше мълчаливо и се затваряше в стаята си.
Сега горещата душа на Максим безрезервно принадлежеше на неговата научна работа. Един ден неочаквано заяви, че изпраща детето при родителите на Олга, които живееха в Березовка, вилно селище край Москва.
– Защо правиш това, Максим? – учудено попита майката.
– Така ще е по-добре – кратко отговори той, като избягваше погледа ѝ.
– Остави я при нас – застъпи се бащата.
– Не, утре ще я закарам в Березовка.
– Но защо?
Максим се намръщи и отговори сухо:
– Така ще е по-добре.
Следваща глава
Преминете към СЪДЪРЖАНИЕ