Дяволът му рече: «На тебе ще дам всичката власт и слава на тия царства, (защото на мене е предадена, и аз я давам комуто ща), и тъй, ако ми се поклониш, всичко ще бъде твое».
Лука. 4:6-7
След като тленните останки на Сталин бяха балсамирани и поставени в мавзолея на Червения площад редом с Ленин, от другата страна на Кремълската стена отново започна играта на котки и мишки.
Скоро след това във вестниците излезе кратко съобщение на Президиума на Върховния Съвет на СССР, че първият заместник-председател на Министерския съвет и министър на вътрешните работи Л. П. Берия е свален от всички постове и неговото дело се предава за разглеждане от Върховния съд. Берия оглавяваше органите на държавната сигурност на СССР петнадесет години. А сега изведнъж стана ясно, че именно той е най-главният вредител и чуждестранен шпионин. Така мишките отново изядоха котарака.
След този голям вредител като самия министър на вътрешните работи напълно закономерно започнаха да прочистват всичките негови най-близки сътрудници, заместници и началници на отдели. Като четеше вестниците, Борис започна сериозно да се страхува за съдбата на Максим.
Но 13-ти отдел беше като омагьосан. Сталин умря при доста странни обстоятелства. Берия бе арестуван като шпионин. Арестуваха един след друг всичките негови помощници. А на гърдите на маршал Руднев, неизвестно за какви заслуги, се появи втора звездичка на герой на социалистическия труд. Само че изразът на лицето му беше кисел, като глътнал нещо развалено.
Освен това на гърдите на Максим сега се поклащаше един обикновен медал „За спасяване на давещите се“. Най-забавното беше, че този никакъв медал доставяше на Максим удоволствие. С такива награждават момчетата, които се спасяват взаимно. А маршал Руднев го беше закачил над всички най-важни ордени на СССР и му се радваше като момче.
След смъртта на Сталин и ареста на Берия дори в съветския печат се промъкваше критика към работата на МВР. Затова когато посещаваше къщата със златното петле, Борис се отнасяше доста критично към средновековните методи на работа на своя по-голям брат.
Кой в наше време вярва сериозно в Бога? Естествено, само съмнителните хора. И напълно естествено инструкторът за агитация и пропаганда Борис Руднев не вярваше нито в Бога, нито в дявол.
Но когато беше в кабинета на Максим и се ровеше в неговата библиотека за черни магии, Борис доста често виждаше, че наред със средновековните дяволщини тук се пазят ключовете към най-мрачните тайни на съветската власт.
Като следната история. Малко преди смъртта на Сталин из Източна Европа премина вълна от кървави чистки и бяха унищожени над половината от комунистическите главатари, които царстваха в страните на народните демокрации и където особено нашумя процесът на Райк. Тъй като сред тези „изгорели“ князе имаше много евреи, западният печат заби тревога за антисемитизъм.
След смъртта на Сталин в тези антисемитски ексцесии обвиниха комунистическите князе начело с Матиаш Ракоши и Ана Паукер, които бяха евреи, и тихичко ги свалиха от политическата сцена. Излизаше, че главните антисемити бяха самите евреи, които в борбата за власт се унищожаваха взаимно, също като паяци в буркан.
В кабинета на Максим се пазеха папки с печат „Строго секретно“, от които се виждаше, че 13-ти отдел много внимателно следи тези княжески междуособици в Източна Европа. И не само следи, но и действа.
Най-любопитното беше, че в тези папки ликвидираните вождове на братските партии бяха класифицирани в една категория с… вождовете Мау-мау, тайната секта на негърските терористи, които колеха белите в Кения. Тайната на тези Мау-мау се криеше в някакви отвратителни клетви и кървави обреди, свързани с проблемите на пола. Западните вестници, които си падат по подобни сензации, сега не се решаваха да ги описват. Там се правеше нещо като обрязване.
Затова пък в западната преса писаха, че червеният диктатор на Унгария Ракоши допуска доста странни методи в политическата борба. Главния си политически противник не го бил обрязан, а направо го кастрирал. А според деловата справка на 13-ти отдел се оказва, че през 1920 година, след провала на унгарската революция, Ракоши, чиято истинска фамилия е Арон Коган, около една година е бил в лудницата в Австрия. И направо от там попада на работа в московския Коминтерн.
Но и това не е всичко. Анализирайки политическата генеалогия на вождовете на братските компартии, освен до Мау-мау съветската инквизиция стигна до баба Яга… Да, до баба Яга!
В същия ден в кабинета на Максим беше генерал-лейтенантът на техническата служба на МВР Иля Сергеевич Курощупов, професор по история и по съвместителство председател на Комитета по религиозните въпроси към Министерския съвет на СССР. В 13-ти отдел като в една истинска инквизиция много хора си сменяха фамилиите. По същия начин генералът-професор Курощупов с фамилията си подчертаваше, че опипва някакви кокошчици.
Като стигна до баба Яга, Борис не издържа и каза с раздразнение:
– Иля Сергеевич, аз работя в агитацията и пропагандата и съм длъжен да агитирам и пропагандирам комунизма. А вие тук сравнявате най-известната комунистка Ана Паукер с баба Яга! Та това е от детските приказки! Къщичка на кокоши крака!
– Точно така – невъзмутимо кимна генералът-професор. – От къщата на кокоши крака явно се подразбират наколните жилища на негрите.
– Отново негрите?
– Да. Баба Яга от руските приказки изобщо не е живяла в Русия, а в Централна Африка. Тя е била кралица на племето на човекоядците. Племето така се наричало „Яга“. Оттук и кралица Яга. По-късно се превърнала в руската човекоядка баба Яга. – Като един истински професор, генералът подробно обясни: – През XVII век в Централна Африка заедно с португалските войски пристигнали и мисионерите капуцини. Тогава в района на Конго била създадена колонията Ангола. Туземният крал на Ангола бил някой си Нгола Мбанди. Любимата му сестра се казвала Нцинга. След това тази сестра отровила брат си и станала кралица.
До генерал Курощупов седеше генералът на медицинската служба на МВР Биков.
– По същите подбуди – отбеляза той – Ана Паукер изпратила на разстрел мъжа си Марсел с обвинение в троцкизъм.
– След това тази кралица Нцинга – продължи генералът-професор – като талисман, който дава власт, навсякъде мъкнела в чантата си костите на своя любим брат. Оттук явно в руската приказка за баба Яга се появил за първ път необяснимият израз „баба Яга – кокаленият крак“. Нцинга е царувала доста дълго, повече от тридесет години, и през по-голямата част от времето е воювала с португалците.
– Типична амазонка – допълни генералът-медик. Между другото Ана Паукер също е обичала да се разнася с пистолет на задника. – Генералът историк си дръпна от цигарата и продължи:
– Накрая капуцините са я превърнали в християнка, а брат Антонио де Гаета и брат Джовани де Монтекучоло написали цяла книга за тази Нцинга. По църковните канали тази книга стигнала до Русия и така, изглежда, от негърската човекоядка се появила приказката за човекоядката баба Яга.
– Щом знаете всичко, кажете ми защо баба Яга ходи в чутура, а с метлата си замита следите? – запита инструкторът агитпроп.
– За да разберете това, трябва да знаете символиката на древните езически култове – отговори генералът-медик. – В древна Индия символите на живота, т.е. регенерацията на живота, са били змията и лотосът. В древна Русия на това са съответствали чутурата и метлата. Това са фалическите символи на мъжкото и женското начало.
– А какво отношение имат към баба Яга?
– Хм, в чутура ходи, а с метлата си замита следите… Символично това е доста точно определение на някои специфични категории жени, започвайки от баба Яга и завършвайки с Ана Паукер.
– Иван Василич, не ме баламосвайте със символика, а ми кажете направо.
Генералът-медик повдигна рамене. Върху пагоните му насмешливо проблесна змийчето, увило се около чашата с отрова.
– Ако ви кажа направо, няма да ме разберете по-добре. А върху плещите на генерала-историк проблеснаха кръстосаните брадвички на техническите служби на МВР.
– Виждате ли, Борис Александич, когато и най-умният човек се сблъска с тези проблеми, той винаги се чувства в идиотско положение. Затова им казват проклети проблеми.
Винаги когато инквизицията се сблъсква с някакви щекотливи проблеми, тя вика своите умни евреи. Така стана и сега.
– В превод на езика на другаря Фройд – се усмихна генералът-медик – това за баба Яга, за чутурата и метлата означава комплекс за латентна, подтисната или открита хомосексуалност. Често това е свързано със садизъм. А садизмът от своя страна е коренът на всичко, което се нарича комплекс за власт. Това е нещо като формулата на властта. Затова заради властта кралица Нцинга е ликвидирала своя брат, а червената кралица на Румъния Ана Паукер – своя мъж.
– Между другото – усмихна се генералът-професор Курошупов, – този комплекс за власт вие можете често да наблюдавате и сред вашите познати. Достатъчно е да видите къде жената командва мъжа, къде цари матриархатът. Но бъдете внимателен, с открити очи и уши, но със затворена уста. Защото иначе ще се изпокарате с много от вашите познати. Тогава ще разберете защо това нещо наричат „името ми е легион“. И защо тези проблеми ги наричат проклети.
Къщата на злото добро, в която под златното петле живееше маршалът на държавна сигурност на СССР Максим Руднев, беше пълна с най-различни загадки. Следващият път в търсене на проклетите проблеми, инструкторът агитпроп попадна на загадката на ацтеките. В библиотеката на Максим наред с „Дъщерята на Монтесума“, която Борис бе чел в детството си, имаше по-сериозни книги на тази тема.
Когато през XVI век испанските конкистадори започнали да усвояват новия американски материк, наред с истинските диваци в Централна Америка, те се натъкнали на племената на ацтеките и маите, които имали изключително висока цивилизация: строго организирано класово общество, дворци и храмове с прекрасна архитектура, театри, своя писменост и дори книги.
Освен много развита култура там е процъфтявал и своеобразен езически култ, който се отличавал с невероятна жестокост. Изглежда, всички религиозни обреди на ацтеките и маите са родени в главата на безумец, обсебен от жажда за кръв. Имало е всичко – от човешки жертвоприношения до обреден канибализъм.
Жреците на маите наричали себе си синове на слънцето. За прислужници си подбирали от простосмъртните, което се смятало за голяма чест. Но щастливите избраници се бояли от тази чест толкова, колкото от жертвения нож. Тържественият обред за посвещаване на прислужник в сан се състоял в някакви варварски операции, в които от мъжа правели жена. Тези злочести прислужници испанците наричали мухерадо, от испанския корен „мухер“, т.е. жена. На нещастните мухерадо необикновената цивилизация на маите им струвала доста скъпо.
Някои изследователи от по-късно време предполагали, че тази загадъчна цивилизация може да е била пренесена на американския материк от приказната Атлантида. Припомняха мрачни легенди, че в последната епоха на своето съществуване Атлантида била поразена от някакви ужасни пороци, които предизвикали гнева на боговете и станали причина за нейната гибел. Не са ли жреците на маите потомци на атлантите?
Отговор на този въпрос трябва да се търси сред жителите на Канарските острови, които по географско местоположение може да са останки от потъналата Атлантида. Тези острови били населени от племето гуанчи. Но те измрели поголовно от някаква тайнствена, никому неизвестна болест, която испанците нарекли модора – непреодолима меланхолия, завършваща със самоубийство. Тази болест и сега поразява онези жители на Канарските острови, у които е останала в жилите кръв от гуанчите.
В полето на книгата Максим беше отбелязал, че от тази тайнствена модора са страдали не само роднините на жреците на маите, но и роднините на жреците на комунизма – Карл Маркс, Троцки и Сталин, в чиито семейства е пълно със самоубийства.
За да се обясни тайната на маите, най-лесно е да се прочетат техни книги. Но тук отново възниква загадка – повечето книги са изгорени, и то при доста странни обстоятелства. Не е било вандализъм на пияни войници или невеж инквизитор. Напротив, направил го е епископ Диего де Ланда, мисионер и просветител на индианците, когото съвременниците смятали за светец и единственият човек, който е чел тези книги.
Де Ланда получил ключа към тайнописите на маите от жреците. Но когато започнал да чете летописите им, душата му се изпълнила с такъв ужас и отвращение, че той наредил всички книги да бъдат събрани и изгорени. Нещо повече, като знаел обичая на индианците да погребват книгите заедно с мъртвите, той наредил да разкопаят всички гробове, и намерените книги също да бъдат предадени на огъня. До смъртта си Де Ланда изпитвал мъчително желание да разкаже за загадъчната религия на маите, но всеки път спирал с думите: „В нея се крие самият дявол!“
Маите и ацтеките измрели заедно със своята култура и цивилизация. Върху обраслите с трева развалини на дворците и храмовете са останали само избрюлените от времето йероглифи. Но камъните мълчат. Учените са разгадали египетските йероглифи и финикийския клинопис, няма таен код, който рано или късно да не бъде разшифрован. Единствените писмена в света, които строго са пазели своята тайна, са писмената на маите. Стотици учени лингвисти са правели опити да открият тайната на тези загадъчни знаци, но безуспешно.
За първи път след епископ Де Ланда и без помощта на синовете на слънцето тези йероглифи бяха разчeтeни от младия московски учен Юри Норозов. В дисертацията си за получаване на научна степен кандидат на науките той представи разшифровката на йероглифите на маите. И като много голямо изключение получи веднага степен доктор на историческите науки, при това от самата Академия на науките на СССР. По същия начин като доктора по социология Максим Руднев за откриването на формулата на дявола и за това, че впрегна дявола в служба на съветската власт.
Естествено, че откритието на Норозов не остана незабелязано от мозъчния тръст на професор Руднев и Борис неведнъж бе срещал доктор Норозов в къщата под златното петле. Той беше слаб човек с черна рошава коса и с поглед на тъжна врана. Въпреки младостта си ученият историк беше толкова необщителен, че разговорите със съвременниците му се струваха излишно губене на време. А когато станеше дума за тайните на маите, той мълчеше упорито почти като епископ Де Ланда.
Като прелистваше книгите за културата на ацтеките, Борис прочете, че по празниците на каменните олтари, украсени със странни писмена, се извършвали масови човешки жертвоприношения. Един от най-големите празници е бил празникът на плодородието. В този ден в жертва на Бога под ножовете на жреците понякога попадали към 20 хиляди души. Синовете на слънцето изваждали сърцето на нещастниците и го вдигали нагоре в дар на слънцето.
В този момент в кабинета влязоха Максим и неговата дясна ръка – смиреният архиепископ Питирим, който този път не беше с генералската униформа, а с черно свещеническо расо и дори с тежък кръст на гърдите. С него беше и генерал-лейтенант Малинин, също професор по някакви тъмни дела на МВР, който казваше, че само фамилията му е сладка, а работата е доста горчива.
– Аз тъкмо се захванах с вашите колеги, жреците на ацтеките – каза Борис, обръщайки се към архиепископа. – Защо на празника на плодородието се развличали с масово унищожаване на хора?
– Явно в Америка така е прието – каза генералът-архиепископ, като приглаждаше пищната си брада. – Почти същото става сега по американската телевизия – само смърт и убийства. Нормален човек като я гледа и му прилошава.
– Също като в римския Колизеум – допълни професорът по тъмните дела Малинин – при разпадането на Римската империя. След това на смяна на дегенератите идват варварите. В Америка това ще бъдат негрите.
По-нататък се описваше как синовете на слънцето избирали най-красивата и млада девственица и я хвърляли в жертвения огън. Или я удавяли в специален кладенец. Борис прочете това и промърмори:
– Ама че идиоти… да изгарят девственици…
– Оставете жреците на мира да си вършат работата – дружелюбно го посъветва професорът по тъмните дела. – От такава красавица ще имате повече неприятности, отколкото нещо приятно.
– Между другото ацтеките са имали богове за всички случаи от живота – отбеляза архиепископ Питирим. – Липсвал е само един бог – на любовта.
Борис си спомни ослепителните красавици, които се появяваха понякога в къщата под златното петле. Тогава Максим го беше предупредил, че тези красавици не са обикновени, а специални и Борис да не си и помисля да се свързва с тях, тъй като ще му донесат само нещастия. Нима те са същите такива красавици, които са изгаряли и давели жреците на ацтеките? А в къщата на злото добро 13-ти отдел ги превръщаше в хурии [Хурии (перс. мит.) – красиви девойки в мюсюлманския рай] и ги пробутваше на чуждите дипломати и журналисти. Този отдел имаше дори специален списък на „руски жени“ от тези „гърли“, с които бяха наградили много чужденци, които душеха, слушаха и пишеха небивалици.
Началникът на 13-ти отдел си седеше в креслото и не се намесваше в разговора. Следвайки философските съвети на Шопенхауер, който обичал кучетата повече от хората, Максим предпочете да си играе с немската овчарка Ралф. Зад широките прозорци с витражите на мрачните ликове на светците уморено свиреше есенният вятър.
– Питирим Фьодорович, все пак ми обяснете за какво става дума? – каза Борис. – Ако може с една дума.
– Работата е там, че с една дума е абсолютно невъзможно – отговори генералът-архиепископ. – Това е тъжната история на цялата световна култура и цивилизация.
За да повиши културното си равнище, инструкторът агитпроп отново почна да рови из книгите за средновековните магьосници и вещици, които вървели след жреците на ацтеките. В тези книги учените йезуити твърдяха, че Бог – това е преди всичко любов. Затова като подписват договор с дявола, вещиците и вещерите плащат с най-висшия дар, който Бог може да даде на човек, дара на любовта. Затова те не могат да обичат никого. Освен себе си. Затова те са егоисти, егоцентрици и егоманиаци.
Отстрани Максим беше написал: „Много показателен признак. Самият аз често съм го наблюдавал.“
Като изпразва душата от любовта към ближния, лукавият много често я подменя с любов към поезията, литературата, балета и театъра, за да се омагьосват другите. Затова тези вампири често стават добри артисти или пък добри шпиони, като Мата Хари например.
Като си вадеха практически изводи, в 13-ти отдел предварително смятаха, че повечето от американските журналисти в Москва са агенти на американското ЦРУ. И особено ако от тях понамирисва на антихриста. Също толкова внимателно отделът душеше и жените на тези журналисти. Според философията на Бердяев за съюза на сатаната и антихриста те не само съществуват, но се и женят.
По-нататък в справочника по сатанинство се казваше, че договорът с дявола може да продължи няколко години или цял живот и се подписва с кръв. „Понякога в случаите с младите договорът се подписва за кратко време, но след това винаги се възобновява.“
До това от ръката на Максим беше написано: „Един такъв договор, подписан с кръв, са смесените бракове. Това е гнила кръв. А гнилата кръв като отрова е по-силна от здравата кръв.“
Разхождайки се по следите на културата и цивилизацията, инструкторът агитпроп се натъкна на един дълбокомислен трактат на извънредно ерудирания францискански монах Лудовико Синистрари, в който се съобщаваше, че след подписване на договора нечестивецът се старае да сложи своя печат на тялото на новопосветения, „особено върху онзи, от когото очаква постоянство“.
Това потвърждаваха всички средновековни авторитети от областта на сатанинството. Според техните описания „печатът на дявола“ или „белегът на вещицата“ представлява нещо като бенка с различна форма и оттенък. Понякога на това място тялото е като празно. От обикновената бенка „печатът на дявола“ се отличава с това, че ако това място се набоде, не се чувства болка и не се отделят никакви секрети.
Затова във времената на светата инквизиция хората, подозирани в магьосничество, преминавали строг медицински преглед. В присъствието на комисия от учени медици, аптекари и бръснари ги събличали голи, бръснели им космите по тялото и търсели „печата на дявола“, който понякога се крие в най-потайните места. Ако намерели такъв „печат“, в него набождали специални сребърни игли.
На жертвите предварително им завързвали очите, за да не виждат къде ги бодат. Ловците на вещици твърдели, че ако „печатът“ е истински, дори иглата да бъде набодена три пръста дълбоко, вещиците изобщо не чувствали болка и не могли да кажат къде са набодени. Освен това на мястото на убождането нямало нито кръв, нито нещо друго.
Инструкторът агитпроп се обърна за обяснение към самия председател на Комитета по въпросите на религията към Министерския съвет на СССР генерал Курощупов, който си почиваше в дома под златното петле.
– Това е нещо като естествена местна анестезия – невъзмутимо отговори генералът-професор от 13-ти отдел, – загуба на чувствителността в резултат от нарушаването на проводимостта на чувствителните нерви от периферията към главния мозък. Един от признаците при някои заболявания на периферната и централната нервна система. Понякога се среща при психично болните и при лудите. Вие чували ли сте за Камо?
След това генерал Курошупов разказа доста интересна история. Камо, или по-точно Семьон Аршакович Тер-Петросян, е легендарен герой от революцията. Заедно със Сталин той ръководел знаменитото ограбване на Тифлиската банка и с тези пари снабдявал Ленин. Заради това през 1908 година го арестували в Германия. В продължение на четири години той лежал в различни затвори и симулирал лудост. Германските учени психиатри знаели, че някои хора не чувстват болка. За да го проверят, също като средновековните медици забождали игли под ноктите му. Но бандитът революционер само се усмихвал и хранел с хляб врабчетата, които влизали през прозореца на килията му. След това той се опитвал да се самоубие с гладуване. В края на краищата го преместили в лудница, откъдето бързо избягал.
– Но Камо не е бил съвсем луд – каза генералът-професор, – а душевноболен като повечето революционери. Затова той не е чувствал болка, защото имал същата такава анестезия. Но след революцията му станало скучно да живее и през 1923 година с велосипеда си нарочно се сблъснал в един камион и загинал. Между другото Камо бил кривоглед. Затова казват лошо око.
– А какво отношение има това към Комитета по въпросите на религията?
– Много просто. Камо, както и Сталин, е започнал от религиозна школа. Богът и дяволът са двете страни на един медал. Затова наблюдаваме тези неща. Ако им дадем свобода като в Америка, половината пастири ще се молят на Бога, а другата половина – на дявола. И като в Америка ще има две враждуващи църкви. – Генералът-професор Курошупов си поигра с пръстите. – Ето, ние тези кокошчици ги опипваме, ловим грешници.
В библиотеката за черни магии на Максим имаше и солиден труд на някой си Фредерик Елворти, озаглавен „Лошото око“. Авторът освен учен професор, бил и заслужил член на някакво мистично тайно общество, чиито членове се наричали „хуманисти“, но другите им казвали „сатанисти“. Като се ровел из хилядолетията, професор Елворти систематизирал причините за възникване на суеверието за лошото око, което предизвиквало урочасване и нещастия.
Това се оказало просто като кисела краставичка. Авторитетите от античността като Херодот, Вергилий, Хораций, Овидий и Плутарх отдавна са отбелязали, че това суеверие е свързано с известно деформиране на човешкото око, особено с кривогледството. По-късно разширили тази наука и хора с лошо око се смятали не само кривогледите, но и куците, гърбавите, джуджетата и въобще всички уроди. Но само уроди по рождение. След това в тази категория започнали да включват не само уродите, но и необикновено красивите хора, особено жените.
Професор Курощупов веднага премина от теорията към практиката:
– Нали виждате, току-що ви обясних, че Камо е бил кривоглед. Подобни примери има колкото искате. Очите са огледалото на душата. Очите на Достоевски са били разноцветни, това също дава отражение на неговото творчество и на жизнения му път – от революционер до реакционер.
– Иля Сергеич, нима в работата си използвате такива идиотски белези?
– Малко, малко – с известна обида в гласа си отговори Иля Сергеевич. – По времето на Петър Велики бил издаден специален указ: на кривогледите и рижите се забранявало да свидетелстват в съда – понеже Бог си отбелязва мошенниците.
– Значи и рижавите ги вземате от отчет?
– Разбира се. Съдете сам. Ленин е бил с червениковa коса. Жена му Крупская – също. И главната обожателка на Ленин, Инеса Арманд – също е била рижава. И главният предател от обкръжението на Ленин, Малиновски – също е бил рижав и шпионин в тайната полиция. Ако сметнем, сред болшевишките вождове е имало толкова много червенокоси, че болшевиките могат да се назоват партия на рижавите. Вземете Бухарин – рижав! Или Енукидзе – също рижав. Майката на Сталин – с червеникaва коса. Тфу! – И за успокоение генерал Курошупов опипа пистолета си.
Като го поглаждаше нежно, председателят на Комитета по въпросите на религията добави с деловит тон:
– Разбира се, всички тези аномалии се срещат и у нормалните хора. Просто при легионерите се срещат по-често, отколкото при другите. Дяволът, както знаете, много добре може да обърква.
Котаракът Васка седеше на коленете на Максим и с лапичката си играеше с медала „За спасяването на давещите се“. А Максим и архиепископ Питирим се упражняваха в софистика. Като се позоваваха на философа Дени дьо Ружмон, те разсъждаваха за участието на дявола в поражението на Франция от Хитлер. Макар Хитлер да беше кръстоска от сатаната и антихриста, се оказва, че истинската щаб-квартира на сатаната е била в Париж. Тъй като дяволът е преди всичко дух, всички уроди на съвременната духовна култура – символизмът в поезията, модернизмът в живописта и екзистенциализмът в литературата – са се народили не някъде другаде, а във Франция. И доколкото всички тези уроди и фокусници не са нищо друго освен духовен анархизъм и нихилизъм, това е същото онова нещо, което унищожава Ницше и ето ви резултатите. След като си свърши работата след войната, дяволът, който обича златото и комфорта, си пренесе щаб-квартирата в Америка.
Междувременно инструкторът агитпроп се беше задълбочил в дълбокомисленото съчинение на папа Бенедикт Четиринадесети „De Servorum Dei Beatificatione“, в което се обсъждаше въпросът дали бесовете могат да имат деца. Оказва се, че с известно умение могат да се родят и малки бесове. Но бесовете използват за тази цел някаква много хитра техника, която е неизвестна и на самия римски папа.
После се прехвърли върху труда на амброзийския монах Франческо Гузо „Compendium Maleficarum“, написан през 1608 година. Като цитира многобройни учени авторитети от онова време, брат Франческо достига до извода, че „по всяка вероятност бесовете са били първите изобретатели на изкуственото осеменяване, тъй като те са били способни да пренасят човешкото семе на големи разстояния и то си запазвало способностите. По някакъв неизвестен и необясним начин те са могли да го впръскват така, че да се получава бременност. При това с гаранция, че на потомството се предават техните бесни качества“.
Много е странно, че на този средновековен брътвеж на монаха Франческо се позовава и съвременният авторитет Хенри Роде, полицейски експерт в областта на съдебната химия и на научното изследване на престъпленията, в своята книга по социология и криминалистика „Сатанинската меса“, която беше издадена съвсем неотдавна в Лондон.
На помощ на брат Франческо се притече самият председател на Комитета по въпросите на религията към Министерския съвет на СССР.
– Това е много просто – каза генералът-професор Курошупов. – Вие сте чували за комендантката на Бухенвалд Елза Кох. В Нюрнберг я съдиха като военен престъпник и я осъдиха на обесване. А тя се смеела и нахално заявявала, че е бременна, а по закон бременните не могат да ги екзекутират. Естествено, че не ѝ повярвали, тъй като тя лежала в единична килия повече от година. При такава изолация и муха не можела да влезе. След това проверили и какво да видят – да, тя наистина била бременна! Наложило се да я помилват.
– А как е забременяла?
– Съюзниците организирали специално следствие, но не могли да изяснят нищо.
– Ами вие знаете ли?
– Разбира се – усмихна се генерал Курошупов, нежно поглаждайки пистолета си. – Ние всичко знаем. Само Господ Бог знае повече от нас.
Това беше истина! Макар самият римски папа Бенедикт Четиринадесети да си признаваше, че не знае по какъв начин на бесовете се раждат малки бесчета, червеният кардинал Максим Руднев се докопа и до това. Там, където брат Франческо си блъскаше главата над тайната на изкуственото осеменяване на бесовете, от ръката на Максим беше написано: „С пръст са направени. Виж делото за „Синята звезда“ – приложение №27/С. Добър пример за формулата на властта.“
Като порови из папките, Борис намери старата папка с делото за „Синята звезда“. Приложение №27/С се отнасяше за Федка Кривогледия. То започваше от родословното му дърво, което беше доста объркано.
Тук аз, светският раб Божи, пишещ тази печална летопис на онези трудни години, да се забрави името ми, трябва да се извиня за следващите греховни редове. Но как иначе да опиша тези тайни на бесовете?
Още повече, че сега в свободна Америка за това пишат съвсем свободно и го наричат прогресивна модернистична литература. А нас, руснаците, ни упрекват, че сме били изостанали от живота. Сега ще ви дам – от гледна точка на диалектическото християнство – пример за такъв социалистически модернизъм.
Делото на Федка Кривогледия започна още преди революцията от 1905 година. Всичко започна наопаки – не от бащата, а от майката. Майката на Федка Кривогледия Мара Шварц-Черних в обществения живот е била революционерка, в частния – лесбийка, а по душа – вещица. Това трябвало да се пази в тайна, за да има вътрешна хармония. Вкусила греховете на младостта, вещицата Мара решила, че не е изгодно да остава стара мома и ще е по-добре да се омъжи. Но как да го направи, след като тя обича жени, а не мъже?
За вещиците това било съвсем проста работа. Трябвало само да се знае как правят любов две лесбийки – ближат се взаимно и се облизват. Затова ги наричат езичници. За да се омъжи, вещицата трябва да си намери подходящ мъж, който да прави същото, т.е. да е минетчия като от френските вицове. Такива също се легион. Макар това да е ерзац кафе, но…
Вещицата Мара направила точно така. Тя си намерила един строен, с леко мутиращ глас и ако се вгледаме в него по-внимателно, приличащ на жена вещер, който дори се представял за княз Облонски и който служил при един от жреците на тайния култ около философа боготърсач Бердяев. Този същият, който проповядва съюза на сатаната и антихриста и в резултат на който е царството на княза на този свят.
Нещастният Облонски също бил в трудно положение – не можел да се жени по никакъв начин, тъй като не обичал жени, а мъже. Вещицата Мара му поискала ръката и те се оженили. Любов правели по рецептата на доктор Фройд за оралния еротизъм. Ако по-рано жената близала, сега смучела. Също като в пикантен френски анекдот. Естествено се занимавали и със старите си грехове.
А хората ги гледали отстрани и се възхищавали: „Ах, каква хубава двойка.“
След това на вещицата Мара ѝ се приискали деца. Но за да избегне лошата наследственост и да намали шансовете на дявола на дегенерацията с 50 процента, тя решила да си прави деца чрез изкуствено осеменяване. Изпратила една своя приятелка лесбийка при проститутките да ѝ купи използван презерватив. След това Мара зачнала дете с пръста си. Така ѝ се родил направен с пръст син, плод на греха, който впоследствие стана поет-футурист и който се криеше под псевдонима Иван Странник и Морт, което на латински означава смърт. След него по същия модерен начин на белия свят се появил вторият син, който по-късно се прослави като бандита Федка Кривогледия.
Като прелистваше делото за „Синята звезда“, инструкторът агитпроп неволно си помисли: „Май е бил прав брат Франческо, че при такова изкуствено осеменяване се гарантира, че на потомството ще се предадат всички качества на бесовете!“ Сега дори светският Тома Неверни се поколеба в своите съмнения.
Семейството Шварц-Черних беше старо семейство, в което бякаше от всякакви бесове и бесчета. Тук имаше мрачни бесове на шизофренията и параноята, весели бесове на анархията и нихилизма, двулики бесове на инкуб и сукуб, които превръщат мъжете в жени, а жените – в мъже, спотайни бесове на садизъм и мазохизъм, бесове на убийства и самоубийства и още цял куп най-различни бесове.
От много поколения в това семейство децата са правени с пръст. Дори самата вещица Мара, като се гледала в огледалото, изобщо не се съмнявала, че и тя е направена с пръст. Въпреки всички бесове на величие и манията за преследване им нашепвали, че не са обикновени, а са особени, че те са избраници, че са елитът и че имат специална мисия.
След революцията от 1917 година съветското правителство издаде през 1922 година секретен декрет, забраняващ тайните общества като „Синята звезда“. Болшевишката ЧК много скоро изясни, че повечето от вождовете на конкуриращите революционни партии – меншевики, есери и т.н., са били тясно свързани с такива езотерични тайни общества. Това е било нещо като партия на партиите и съюз на съюзите. Затова, за да се сложи край на анархията, една част от тези вождове бяха разстреляни в ЧК, а другите – изгонени в чужбина.
Говореше се, че нарочно са ги изгонили, за да внесат разкол и анархия в емиграцията. Сред тези недоносчета на революцията имаше много боготърсачи от рода на Бердяев. И наистина първото, което тези боготърсачи направиха, беше да разцепят православната църква в чужбина на две. Едната – истинската, продължаваше да се моли на Господ Бог. А втората – фалшива, разколническа, модернистична, се молеше на боготърсача Бердяев, който тайно проповядваше съюза на сатаната и дявола. Точно тези черни кокошчици ощипваше генерал Курошупов. Сатаните и антихристите от това братство ходеха да се изповядват и предаваха тайните си на съветското разузнаване. Кокошчиците на генерал Курошупов му снасяха златни яйца.
По същия начин изгониха в чужбина вещицата Мара и нейния мъж. Там те бързо се сдушиха със своите събратя и отново, като се правеха на хуманисти и либерали, пишеха сладникави мемоари за руската революция. А за да припечелват, работеха като консултанти по мръсни дела в различни разузнавания. Между другото, когато имаше нужда, ги доеше и съветското разузнаване.
Направените с пръст деца на Мара Иван Странник и Федка Кривогледия останаха в Русия и много стриктно криеха своя социален произход. Обаче приятелката-вещица, която навремето тичаше за презервативи, от които те двамата се бяха излюпили, по време на Великата чистка попадна в 13-ти отдел и си призна всичко.
След делото за „Синята звезда“ вървяха следствените материали за самия Федка Кривогледия, краля на московските бандити, който като Синята Брада имаше пет жени. Ето и собственоръчните показания на Федка Кривогледия: „Погубиха ме моите глупави жени. Четири се чупиха от мен, тъй като съм се бил нахвърлял върху тях в кревата със зареден пистолет, като съм аранжирал изнасилване или грабеж. А без тази аранжировка съм бил тотално импотентен и не съм бил способен на нищо. А на петата никаквица тази тоталитарна любов толкова ѝ омръзнала, че курвата ме наклевети в криминалната полиция.
Тези евтини мерзавки просто не разбираха моята сложна душа. За мен пистолетът е единствената светена вода, която утолява моята проклета и ненаситна жажда да командвам, жажда за власт и полова сила. Като говоря за моите жени, нищо не можеше да ми даде необходимото облекчение за душата и тялото, което аз търсех, както тяхното абсолютно подчинение на моята потребност да властвам, като се гърчат пред мен от ужас. А те не ме разбираха, въпреки че ги обичах като куклички.
Много ми е трудно да обясня тези странни сладостни усещания, които пронизват моето тяло до мозъка на костите, когато насочвам пистолета срещу моята жертва, наблюдавайки как тя се поти и трепери от страх. В този момент се чувствам като Бог. В ръцете ми е цялата правда и неправда. Сякаш поглеждам в кладенец, в който са скрити всички земни тайни и опознавам абсолютната истина. Понякога по време на грабежа аз дори забравях за парите и си тръгвах.“
В полето от ръката на Максим имаше бележка: „Ето, това е формулата на властта.“
По-нататък Федка Кривогледия пишеше: „Целият ми живот беше наситен със завист и ненавист към постиженията на другите хора. Често си мислех, че от мен можеше да излезе велик вожд, способен да порази целия свят със социални преврати, толкова невероятни и фантастични, каквито са съществували в главата само на великите управници. Но цялата ми беда е в това, че съм се родил късно и не попаднах в процеса на революцията. Тогава щях да ви покажа къде зимуват раците.“
Борис си спомни как в детството след побой с хулигана Федка Кривогледия момченцето Максим се молеше на Бога да го направи силен и голям. Сега маршалът на Държавна сигурност на СССР Максим Руднев, след като стана голям и силен, беше написал върху делото на бандита Федка Кривогледия тъжното заключение: „Ето каква е цената на властта, която дава княза на този свят!“
Затова пък Федка не се отчайваше и завършваше изповедта си така: „Макар и да съм социална въшка и гнида, каквито трябва да се мачкат, аз моля съветската власт да не ме разстрелва. Както пророчески бе казал другарят Ленин, дори при съветската власт не може без асенизатори [Асенизатор (лат.) – лице, което работи за създаване на здравословни условия в населените места, чрез събиране, отстраняване и обезвреждане на човешки и животински отпадъци]. Затова аз мога да съм от полза, за да мачкам другите въшки и гниди. За да не си мърсите ръцете вие. Изпратете ме в трудово-възпитателен лагер и аз обещавам, че ще се поправя.“
Кралят на московските бандити изпълни обещанието си. Изпратиха го в концлагер, където след Великата чистка бяха изпратени бившите герои на революцията. Федка Кривогледият стана бригадир на зидарите и усърдно превъзпитаваше бившите революционери с помощта на тоягата.
– Вие, баламури, защо се бунтувахте против царя и Бога? – крещеше Федка Кривогледият, обработвайки зидарите със сопата. – Сега аз съм ви и царят, и Богът. За каквото се борехте, такова намерихте!
Тази нощ Борис остана да нощува в къщата под златното петле. Но спа лошо. Цяла нощ като на кино го преследваха натрапчиви сънища.
Някъде отдалеч загадъчно се усмихва Олга красавицата, полуангелът и полумарсианката трепери и се завива с белия си шал. До нея с военна униформа е полукнягинята и генералът от НКВД Зинаида Хенриховна, смесица от сатаната и антихриста. След тях като куц дявол куцука полуротът на Перекоп с червените си бричове. Някъде отзад блешука мистичната „Синя звезда“, където като в гнездо на змии са се сгушили доброто зло и злото добро. А в ъгъла седи Максим и като доктор Фауст се рови из своите книги по сатанинство, търсейки формулите за доброто и злото, за ума и безумието, за живота и смъртта. След това той сочи Борис и казва: „А това е моят Тома Неверни!“
В съня си Тома Неверни се обърна на другата страна. Но там се беше строил мозъчният тръст на професор Руднев. Генералът архиепископ Питирим с кръста на гърдите и с огромния пистолет на кръста. Генерал професор Курошупов с неговите кокошчици, които снасят златни яйца. Медикът на 13-ти отдел доктор Биков с неговите змийчета, увити около чашата с отрова. Генерал-инквизитор Топтигин с неговите брадвички на пагоните. Професорът по тъмните дела Малинин, на когото само фамилията му е сладка, а работата – горчива. Тези умници нежно поглаждат пистолетите си и намигват: „Хм-хм, ние сме тайната полиция на нова Русия, на младата Русия! Ние знаем абсолютно всичко. Повече от нас знае само Господ Бог!“
Тома Неверни се въртеше от едната страна на другата, но нищо не му помагаше. Наоколо като русалки в приказките учтиво се бяха разположили умните евреи на Максим – апостолите на 13-ти отдел. Апостолът по научна криминалистика професор Ломброзо с неговите луди гении. Апостолът по дегенерология доктор Нордау с неговите гениални дегенерати. Апостолът на екзистенциализма гърбавият философ Киркегор с неговите бесове, които са се настанили в печатарската боя. Тук апостолът на психоанализата Фройд, изобретателят на оралната еротика, спокойно си дръпва от цигарата, която според неговото учение е фалически символ. А другите хитри умници гледат Фройд в устата и се облизват.
А зад всички като учен котарак под дъба седи маршалът на Държавна сигурност на СССР Максим Руднев и си играе със своите омагьосани красавици. А на колената на Максим си седи котаракът Васка и си играе с медала „За спасяване на давещите се“.
Сутринта, излизайки от къщата на злото добро, инструкторът агитпроп погледна изкосо към петлето на покрива и каза: „Аз бях до тук. Омръзна ми…“
* * *
При особено важните затворници, за да не се самоубият преждевременно, им взимаха коланите, тирантите, връзките за обувки, изкуствените зъби, очилата и дори им изрязваха копчетата на панталоните. В приемния санитарен пункт ги остригваха с машинка, пускаха ги под душа, посипваха ги с прах срещу въшки и ги затваряха в килия с гумени стени в един от подземните етажи на Главното управление на МВД.
В подземната килия постоянно светеше електричество, тук нямаше разлика между деня и нощта. Затова когато маршалът на Държавна сигурност на СССР, който беше въвел този ред, попадна в килията като затворник, не можеше да определи колко време е престоял тук.
Отначало го извеждаха за лекарски комисии, където проверяваха физическото му здраве толкова щателно, все едно че го подготвяха за полет към Луната. След това го накараха да премине през серия от психологически изпитания. Толкова сложни и объркващи, че обикновеният човек щеше да се обърка.
Но маршалът знаеше какво търсят лекарите. И знаеше как да ги излъже. Лекарите също знаеха това и го молеха да бъде честен в името на науката, тъй като все едно няма какво да губи. Арестантът също знаеше, че няма какво да губи. Съдейки по тези изключителни грижи за неговото здраве, той знаеше какво го очаква.
И знаеше кога ще се случи това. Но не по-рано от завършването на неговата автобиография. Не обикновена анкета като при обикновените простосмъртни, а писание в неограничен размер, тъй като отсега нататък неговият живот не му принадлежеше, а принадлежеше на историята. Онези на върха знаеха, че при такива условия тази биография ще бъде много подробна и дълга.
Когато завърши и тази бюрократична процедура, затворникът бе извикан на последен разпит там, където обикновено обявяват присъдата. Крачейки по подземния коридор и поддържайки падащите си без копчета панталони, бившият маршал не издържа и попита конвоите:
Коя дата сме днес?
Но конвоите само се намръщиха и мълчаха. Затворникът с досада си спомни, че на този подземен етаж всички конвои са глухонеми. Обувките без връзки се изхлузваха от краката и той ги влачеше по пода. Качиха арестанта с асансьора на последния етаж и го въведоха в един кабинет, който той много добре познаваше от предишните времена. Зад голямото бюро седеше човек в познатата униформа на маршал на Държавна сигурност на СССР.
Двамата маршали, бившият и настоящият, се спогледаха мълчаливо.
– Седнете – каза единият.
– Благодаря за любезността – каза другият, внимателно сядайки в познатото кресло.
– Ще запалите ли?
Арестантът се протегна за цигара.
– Ето кибрит. Искате ли чаша коняк?
– Да, няма да откажа.
– Имате ли някакви процесуални оплаквания?
– Не. Дори искам да ви благодаря, че не ме домъкнаха на разпит гол, както се правеше преди.
– Тогава остават само формалностите. Прочетете това.
Бившият маршал взе написания на пишеща машина лист с герба на СССР и присви очи: „Специалната колегия на Върховния съд на Съюза на съветските социалистически републики на извънредно заседание…“
– Ама че цирк! – изфуча арестантът. – Не е имало никакво заседание!
„…като разгледа делото на бившия министър на вътрешните работи и бивш член на Президиума на ЦК на КПСС Л. П. Берия…“
Лишените от очила късогледи очи бързо блуждаеха по редовете, търсейки последните думи:
„Осъди подсъдимия с висша мярка на наказание – разстрел. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване. Присъдата да се изпълни незабавно.“
– Виждам зле без очила – изломоти осъденият с беззъбата си уста, от която бяха свалили протезите. – Коя дата е тук?
– Не обръщайте внимание на датата. Според вестниците са ви разстреляли преди половин година.
– Обикновените номера на професор Руднев – криво се усмихна живият труп и погледна подписа отдолу. – А къде е вашият подпис?
– В случая аз съм само междинна инстанция.
– Да, вие винаги предпочитате да оставате в сянка. – Осъденият хвърли присъдата на бюрото. – Или след като ликвидирахте самия Сталин, вече не се интересувате от дребосъци като някакви си там министри?
– Лаврентий Павич, спомняте ли си, когато Сталин подготвяше втората чистка? И че вие бяхте първ в този списък?
– Разбира се, вие тогава ми спасихте живота. А аз на майтап ви наградих с медал „За спасяване на давещите се“. Който, изглежда, дори много ви харесва… Ех, ако не бях започнал тази проклета борба за наследството на престола…
– Затова казват, че високомерството е първият смъртен грях. В резултат на това вие отново се оказахте пръв в списъка. Но този път…
– Разбирам, че този път спасяването на давещите се е в ръцете на самите давещи се. Във вашите очи аз съм неизлечима жертва на собствените си страсти и на историческия процес. Затова сте ме разстреляли във вестниците преди половин година. След това, без да бързате, източихте от мен всичко, което ви е необходимо за вашите специални архиви. После ще изрежете от трупа ми всички жлези, които ви интересуват, и ще ги спиртосате в бурканчета за вашата колекция. От страх да не повредите моите скъпоценни жлезички, вие даже не ме разстрелвате. Знам, че ще ме умъртвите с газ.
Някои противници на смъртното наказание се аргументират с това, че за осъдения на смърт не е толкова страшна екзекуцията, колкото нейното очакване. Затова очакващият екзекуцията уж страда повече, отколкото този, когото е убил, без да очаква. И това било несправедливо. За да поправят тази несправедливост, в 13-ти отдел на МВР на някои категории затворници, осъдени на смърт, присъдата не се обявяваше. Просто ги отвеждаха в специална килия и към храната им слагаха сънотворно. Когато заспиваха, в килията пускаха отровен газ.
– Добре е, когато човек не знае – каза смъртникът. – Но аз го знам много добре.
Маршал Руднев мълчаливо побутна към министъра бутилката с коняк. Той си наля, но вече не в чашка, а във водна чаша и изпи коняка като вода. След това се усмихна хитро:
– Вие, разбира се, се надявате, че на прощаване ще ви разкажа нещо интересничко. Ще ви издам, така да се каже, моите тайни. Бедата е там, че на теория вие знаете всичко, но не и на практика. Вие не знаете какво е това ужасна любов към смъртта, която се заплаща с ужасен страх от смъртта. Когато цял живот някои живеят с любов към чуждия страх, към чуждата смърт. Затова цял живот се мъчат от страх от собствената си смърт. Когато насън и наяве започват да ви преследват всякакви ужаси и гадости. И когато знаете, че това е разлагане на мозъка.
– А какво ще кажете за комплекса за власт?
– Много е просто. – Бившият министър на вътрешните работи на СССР си разтърка челото. – Като дете обичах да тичам бос. Особено след дъжд обичах да мачкам жаби с босите си крака. Беше ми приятно как от устата им излизат червата им – някакви бели мехури, и да ги пипам с ръце. Както другите пипат коприна или бархет.
– В биографията си сте написали, че когато сте пораснали, сте почувствали същата необходимост да мачкате хора?
– Да, да чувствам, че от теб се страхуват, да командваш хората, да бъдеш отгоре. Но за тази цел трябва да имаш същата власт, каквато аз имах над жабите. Затова се борех за власт, независимо каква – съветска, кадетска или турска, само и само да е власт, власт и власт! Вие много добре знаете, че всички истински революционери са такива. Но вие не знаете с каква огромна наслада ги разстрелвах, като знаех, че те са същите черни жаби като мен.
– Това е основният закон на марксизма – единството и борбата на противоположностите – с умора и безразличие каза маршал Руднев. – Ами нещо за проблема с непълнолетните?
Бившият министър на вътрешните работи на СССР повдигна рамене:
– Това е цената, която другарят сатана взима за властта, за славата и величието. Властта – в замяна на безсилието. Полово безсилие. Импотентност.
– Между другото една от вашите жени май беше с царска кръв?
– А, да, нещо като наследница на грузинския престол. Ще кажете, че това е още едно доказателство за моята мания за величие. Набутал се не къде да е, а при царица… Но моята царска женичка изобщо не се притесняваше от моята импотентност. Напротив, много ѝ допадаше.
– Краставите магарета през девет баира се подушват?
– Да. Импотентните жени са толкова, колкото и импотентните мъже. Но при жените това се казва студенина. А след това за прикритие тези жени се омъжват за импотентни мъже. След това всеки прави каквито си иска номера. Както се казва, 69 начина да бъдеш нещастен.
– Добре, но все пак за малолетните?
– Ами, ето… Изглежда, че си достигнал висшата власт, а самият не можеш да вземеш нищо. Ти си най-висшият пазител на закона, а пък неудържимо те тегли към това, което законът най-строго забранява – към малолетните… Ха, повечето от хората не подозират какво правим с тези деца… Както казва вашият другар Фройд, орален ерос… А по руски това ще бъдат вулгарни ругатни… Другарят сатана умее да крие своите тайни така, че дори не е удобно да се говори…
До неотдавна министърът на МВР беше повелителят над живота и смъртта на милиони хора. Сега беше един жалък и безпомощен старец. Когато се развълнуваше, от беззъбата му уста течаха слюнки и капеха върху ризата му. Той си изтри устата с ръкава и каза:
– Болезнената жажда за власт, т.е. комплексът за власт, обикновено е свързана със садизма. А садизмът обикновено е свързан с хомосексуалността – открита, латентна или потискана, от което произтичат тези 69 начина да бъдеш нещастен… А успоредно с това върви процесът на мозъчното разлагане… Комбинациите в този случай са повече, отколкото в калейдоскоп… Ето, това е цялата формула на властта. Нима не е дяволска насмешка? Но такива са били всички велики властелини – Александър Македонски, Цезар, Наполеон, Ленин, Хитлер и дори другарят Сталин. И тук, скъпи, нищо не можете да направите. Но всъщност вие сам го знаете това много добре. Просто вие сте натиснали копчето и записвате всичките ми думи на лента. Всичко да е вярно и точно. Така на смяна на революционерите идват бюрократите.
Обраслото с бяла четина лице на стареца се отпусна, беззъбата му уста се сви, брадата се вдигна към носа като на старица. Той седеше, свит в креслото, и страстно дърпаше цигарата, сякаш искаше да се запаси. Треперещите пръсти не го слушаха и пепелта падаше върху коленете му.
– На ваше място, генерал Руднев, аз бих се гордял от този исторически момент – каза старецът с лице на старица. – Великият инквизитор на нова Русия изпраща на оня свят последния велик шаман на комунизма. Но на лицето ви не виждам голям ентусиазъм.
– Раждането на новото общество – каза маршалът – е същата мръсотия и кръв, както при раждането на новия човек.
Смъртникът се размърда в креслото и, потривайки гърба си, въздъхна:
– Ох, отново ишиасът ми се обажда.
Той се облегна на радиатора. Макар да беше студен, той се сети за нещо и дръпна ръката си като опарен:
Преди доста време началникът на 13-ти отдел му беше разказал как в средните векове някои бащи на църквата заповядвали да погребват телата им под стъпалата на храмовете, та вярващите да крачат към вярата по техния прах. Тогава тази идея така хареса на министъра на вътрешните работи, че той заповяда да кремират труповете на провинените държавни сътрудници на МВР в пещта на парното отопление на МВР. За да не се изнася боклукът от къщи и семейните неща да се решават вътре в семейството.
Сега бившият министър си представи как неговият труп, изрязан от специалистите на 13-ти отдел, ще бъде откаран с количка в пещта и ще направят домашно погребение. Там ще хвърлят трупа му върху корито от перфорирано желязо и ще го пъхнат под нефтените горелки на парното отопление.
На него дори му се стори, че по лицето на маршала се появи нещо като лека погнуса, като на човек, който гледа труп. За да разтегли времето, живият труп се пресегна към бутилката с коняка. Заедно с алкохола по тялото му се разляха умора и безразличие към всичко.
Изведнъж си спомни брега на Черно море, където като момче тичаше бос по горещия пясък. Над главата му печеше кавказкото слънце, а по голите му крака се плискаше хладката морска вода. Той погледна подпетените си обувки и си помисли, че скоро огънят на нефтените горелки ще милват тези жълти пети. Как да разтегли това проклето време?
Той погледна към маршал Руднев, който седеше с отпуснати клепачи като човек, който е уморен и му се иска да спи. Пясъчни коси с някакъв неопределен цвят, побелели или избелели. Очите му с безцветни мъгли, нито сиви, нито зелени, като на гущер. А върху изсъхналото лице – спокойно безразличие.
– Максим Александич – тихо каза смъртникът. – Сталин ви наричаше червения кардинал. Сега ви гледам и си мисля… Вие разстреляхте моя предшественик Ежов, след това отровихте вашия патрон Сталин, сега ще пуснете и мен в тръбата на парното отопление. Седите на съветския трон и се разпореждате не като червен кардинал, а като червен папа… В Рим седи римският папа, а в Москва – червеният папа… Вие постигнахте висшата власт… Но никой дори не знае името ви… Какво удоволствие изпитвате от това?
– Никакво – с безразличие отговори червеният папа. – Само неприятности.
– Преди да разстреляте Ежов, аз също го разпитвах. Съвсем безполово същество, куц и ръстът му като на джудже, типичен изрод. Та преди смъртта си той изведнъж почна да дърдори за Бога: „Аз – казва – съм нарушавал всички Божи заповеди и не съм заслужил от Бога нищо освен наказание. Аз служех на Сталин като на Бог и не съм заслужил от него нищо освен благодарност. А сега вместо благодарност ме разстрелват. И какво става в края на краищата? Значи все пак има Бог… Иначе кой ме наказва? И аз знам, че мен, както и Ягода ще ме разстреля тоя левак Руднев – лявата ръка на господа Бога…“
Смъртникът погледна косо към лявата ръка на Господ Бог, очаквайки тя да натисне копчето на звънеца, за да го откарат в мазето. Но тя не помръдваше.
Бившият министър дълбоко дръпна от цигарата и погледна стрелките на часовника. Той си наля още коняк, подъвка с празните челюсти и я изпил с настървение, за да забрави до затъпяване. По ъглите на стаята пълзяха вечерни сенки. Скоро ще го закарат в мазето и ще пуснат конвейера на смъртта. Да, от тази къща той ще излезе като дим от тръбите на парното.
– Максим Александич, имам една малка молба, последна – каза смъртникът. – Знаете, в доброто старо време, когато такива като мен ги изгаряли на кладата…
Той си спомни как някои от осъдените и магьосниците отивали на екзекуция в невменяемо състояние, като танцували и пеели своите еретични песни, все едно се радвали на приближаването на смъртта. Дори на кладата не чувствали нищо, явно представлявайки си, че са на своите събори около огъня. В подземните тъмници техните привърженици успявали да им предадат някакви тайни отвари, за да изпаднат в пълна забрава. Понякога някой милостив инквизитор, който знаел тайната на тази отвара, за да облекчи смъртта на грешниците, преди екзекуцията им давал от нея.
Бившият министър на вътрешните работи на СССР кимна към стената с един голям портрет на Ленин. Той беше на кукички и като го издърпваха настрани, зад него се виждаше таен шкаф. Там се съхраняваше огромна колекция от всякакви екзотични отрови, събирани някога от Хершел Ягода. На младини той бил фармацевт, след това обитавал този кабинет като началник на НКВД, а впоследствие го разстреляха в процеса на кремълските лекари отровители, където той играеше главната роля.
– Максим Александич, там има и наркотици – въздъхна смъртникът. – Тъй като сте лявата ръка на Господа Бога, дайте ми мъничко…
– А вие защо сте се разбързали? – като любезен стопанин каза маршал Руднев. – И така, вас ви доведоха на власт разни болезнени комплекси, които ние за по-лесно наричаме дявол. А знаете ли как попаднах аз в това кресло? – Смъртникът продължаваше да гледа портрета на Ленин. – Някога в моето детство, когато съседчетата ме биеха, аз се обръщах към Бог с всякакви глупави молитви и го молех да ме направи голям и силен.
– Макар тази молба да е изпълнена, но… – Смъртникът се усмихна накриво. – Изглежда, дяволът е подслушал тази молба.
– Но това не е всичко – маршалът се облегна назад, – в замяна предлагам на Бога да ми намали малко живота… И колко странно, сега изведнъж ми откриха порок на сърцето. Според лекарите този порок не е обикновен.
– Ох, на ваше място не бих вярвал на тези кремълски лекари.
– Лекарите казват, че съм си изгорил сърцето в работата. Това е нещо като отравяне с автотоксини. Знаете ли каква е тази отрова?
– Не, ако някой ви е тровел, това не съм аз. Аз предпочитам разстрелите. Практикувах ги от детинство, като разстрелвах жабите с прашка.
– И така, тази отрова е малко философска. Лошите мисли и чувства спомагат за отделянето в организма на определени автотоксини. В моя случай аз твърде много ненавиждах злото, което наричаме дявол. Тази ненавист ми е отровила сърцето. Както виждате, всяка ненавист, дори и към злото, е отрова.
– Зависи – скептично отговори смъртникът. – Това, което е вредно за един, е полезно за друг. Просто вие не сте за тази работа.
– Лекарите казват – продължи маршалът, – че този странен порок на сърцето може да става по-зле и по-зле. Може да ме удари сърдечен удар сега или след тридесет години. Но това ще зависи само от мен, тъй като единственото лекарство е да променя начина си на живот.
– Може би сега искате да препродадете душата си на дявола в замяна на живота? – Смъртникът отново хвърли поглед към портрета на Ленин. – Дайте ми една хубава доза наркотик от това хубаво шкафче. А на оня свят ще кажа добра дума за вас на другаря сатана.
– Сега да се върнем от философията към вашата присъда – каза маршалът.
Без да вдига очи, смъртникът очакваше как лявата ръка на Господ Бог ще натисне копчето на звънеца и ще повика глухонемите стражи да го отведат в подземието на смъртта.
– Според вестниците вие вече сте мъртъв и в очите на народа правосъдието е възстановено. А аз трябва да се лекувам. И не искам да си отравям кръвта с още една капка автотоксини. С една дума, вашата присъда се обявява за условна.
Смъртникът с недоверие повдигна вежди:
– Какви са тези нови номера на професор Руднев?
– След смъртта на Сталин политиката принципно се променя. Сега окаляните членове на правителството няма да ги разстрелват както преди, а ще ги изпращат на низова работа. Дори на работа като обикновени колхозници.
Бившият смъртник се разсмя истерично:
– Ха-ха-ха… Великият инквизитор е измислил за нас най-ужасното изтезание! За такива хора е по-добре да умрат, отколкото тази дяволска насмешка да ринат тор в колхоза! Ха-ха-ха…
Докато той се тресеше от истеричен смях, лявата ръка на Господ Бог извади от бюрото сива книжка:
– И така, смъртната присъда се заменя с изгнание. Ето ви новия паспорт.
Бившият министър на вътрешните работи на СССР неуверено разтвори сивата подвързия.
– Дадохме ви, разбира се, друго име – каза маршалът. Ако си кажете истинското име, няма да ви повярват. А пък ако ви повярват, ще ви убият като куче. Това, мисля, го разбирате. Вашите официални фотографии бяха с толкова много ретуш, че в действителност никой няма да ви познае. Сега частично освобождаваме лагерите. По паспорт вие сте един от освободените лагерници. За органите на сигурността вие сте били затворен за разложение на малолетни. Мисля, че за вашата възраст рецидивите са малко вероятни. И запомнете, че според съветските закони условната присъда означава само отсрочка за изпълнение на присъдата, но принципно самата присъда си остава в сила. Запомнете това, гражданино Берман.
– С други думи, аз ще бъда един жив труп – каза бившият първи заместник-председател на Министерския съвет на СССР. Като въртеше в ръцете си новия паспорт, той погледна към вратата: – А сега гражданинът Берман накъде да върви?
– За местожителство ви е определена вашата родина. Кавказ. Ще ви закарат на сто километра извън Москва. От там нататък ще вървите самостоятелно. Знаете как пътуват хората, излезли от лагера. Ще проявите инициатива. Между другото, подпишете тези документи.
Навремето бившият началник на тайната полиция на СССР беше прехвърлил в швейцарски банки валута от няколко милиона долара. Сега той надлежно се подписа в документите, с които предаваше всички тези пари в чуждестранния специален фонд на 13-ти отдел на МВР. След това въздъхна тежко:
– Да-а, разсъблякохте ме докрай, сега съм абсолютно гол. Не ми остава нищо друго, освен да прося милостиня – „Дайте на бедния стар евреин парченце хляб… Пострадах от съветската власт… Сега ме пуснаха от лагера. Дайте ми копейчица, за Бога!“
Живият труп постепенно се оживи и му се възвърна предишната бъбривост:
– Между другото да не забравите, че Сталин също има пари в швейцарски банки с тайни номера на сметките. Самият аз се занимавах с тези транзакции. Всички правят така – и Троцки, и Нерон, и Сталин. Ще бъде много несправедливо, ако разкулачвате мен, а Сталин – не. Изиграйте някакъв номер, на който сте голям любител. Например нека дъщеря му Светлана избяга в чужбина – и веднага хоп, в Швейцария за паричките. След това нека тя замине за Америка и да си продаде там мемоарите, които предварително ще ѝ пробутате, като опишете в тях всички дегенерати в нейното семейство. След това Светлана по всяка вероятност ще завърши като нейната майка и братчета, а паричките, милиончетата, ще се върнат на наследниците в Москва, т.е. в Държавната банка… А аз ще ходя тук и ще прося: „Подайте копейчица, за Бога!“
– Когато стигнете до Черно море, започнете работа в лозовите масиви – го посъветва маршал Руднев. – Като студент лятно време работех там и изследвах филоксерата. Ей такава лозова въшка в корените. А работниците по окопаването на лозята обикновено са бивши лагерници. Хубаво време беше – слънце, въздух и вода – нашите най-добри приятели. Или станете нощен пазач в някой колхоз. Ще си починете, ще си излекувате ишиаса на слънцето.
– Сърдечно ви благодаря за хубавите съвети – кисело се усмихна живият труп и хвърли поглед на медала „За спасяване на давещите се“, който висеше на гърдите на маршал Руднев. – Явно случайно съм уцелил, когато ви наградих с този медал.
– Честно казано, аз дори малко ви завиждам – някак уморено и с безразличие каза маршалът. – Ще си живеете като на курорт. А пък аз ще седя в тази клетка и ще се занимавам с всякакви мръсни дела. Понякога ми се иска да стана и да зарежа всичко. Да си тръгна ей така, като вас. Наистина ви провървя.
Живият труп погледна в безстрастните като на сънлив гущер очи на маршала и поклати глава:
– Страхувам се, че това отново са някакви експерименти на професор Руднев. Жлезите в бурканчетата ви омръзнаха и сега ще експериментирате с живи хора. Та вие много добре знаете, че за такива като мен животът без власт не е живот.
Той си спомни, че когато лишаваха хората от власт, те се разболяваха от някаква загадъчна болест и умираха. Все едно в тях беше загнезден някакъв червей. Като Наполеон на остров Света Елена, който изведнъж се превърна в стара дебела жена и умря на 52 години.
– Добре, тъй като сте лявата ръка на Господа, надраскайте една бележчица да ми върнат колана и връзките, за да не ми падат панталоните. И една шапка – да събирам в нея милостинята. А най-добре да ми дадете специални дрехи за просяци. От склада на вашите специалисти, които се дегизират като просяци. И не забравяйте да ми върнете ченето, за да дъвча сухите корички… – Като се надигаше от креслото, бившият началник на тайната полиция на СССР каза мрачно: – Максим Александич, навремето вие провеждахте специална анкета и установихте, че на просяците им дават повече, ако просят в името на Христа, отколкото на тези, които не споменават неговото име. Сега червеният папа иска бившият слуга на сатаната и антихриста, за да не пукне от глад, да броди по пътищата на Русия и да проси в името на Христа… Червеният папа помилва най-големия злодей на Русия да броди по Русия и да казва, че все пак има Господ…
* * *
За ръководните партийни работници има специален информационен бюлетин на ЦК на партията. Последният му номер вдигна много шум в Москва.
В него се съобщаваха подробности за делото на първия заместник-председател на Министерския съвет, бившия член на Президиума на ЦК на партията и бивш министър на вътрешните работи на СССР Л. П. Берия, постоянния палач на Сталин в продължение на петнадесет години.
След това се съобщаваха подробности за делото на бившия началник на отдела на ЦК на партията по агитация и пропаганда, бивш министър на културата, бивш директор на Института по философия на Академията на науките на СССР Г. Ф. Александров, главния лъжец на СССР по времето на Сталин.
Освен обикновените за такива случаи политически обвинения този път в бюлетина се появи нещо ново. Както главният палач, така и главният лъжец на Съветския съюз бяха обвинени за едни и същи битови престъпления. При това съвсем необикновени. А именно – развращаване на малолетни.
Освен това бюлетинът отново се връщаше към делото на еврейските лекари отровители, които бяха арестувани малко преди смъртта на Сталин. Наскоро след неговата смърт обявиха, че делото е фалшификация и всички лекари бяха освободени.
Сега в бюлетина се съобщаваше, че този измислен ционистки заговор е бил дело на Берия, който искал по този начин да се подмаже на Сталин. Досега московчаните знаеха, че самият Берия е евреин. А сега излиза, че той бил основният антисемит?!
В партийните кръгове започнаха различни дискусии. За главния лъжец казваха, че въобще не е никакъв Александров, а истинската му фамилия била или Голдман или Силберман. Това беше като правило в Кремъл: ако не е евреин, е полуевреин, ако не е полуевреин, тогава е женен за еврейка.
Сега като напук известната съветска писателка Мариета Шагинян реши да напише книга за Ленин – „Семейство Улянови“. Започнала да се рови из архивите и изкопала, че не само дядото на Ленин по майчина линия Александър Зендер Бланк е бил покръстен евреин, но и неговата жена мадам Грошопф е също „такова“… Официалната съветска иконография я представяше като германка-лютеранка, която говорела на немски език. Но архивите съобщаваха, че всъщност е била еврейка и е говорила на идиш [Идиш – съвр. еврейски език, който се говори в Израел и по-голяма част от евреите в Европа, Америка, Южна Африка].
Значи майката на Ленин е била чистокръвна еврейка?! И ако майката е еврейка, по еврейските закони Ленин е бил евреин?! Ау, ау! На Мариета Шагинян набързо ѝ затвориха устата – това било държавна тайна. Но в Москва надушиха това и започнаха различни приказки. На ти тебе бившия руски дворянин другаря Ленин!
Дискусиите в партийните кръгове се разгаряха все повече. Ами вземете Чичерин, дясната ръка на Ленин и първият министър на външните работи на СССР. Отначало казваха, че е потомствен дворянин. А сега става ясно, че майка му също е еврейка. А щом е така, по еврейските закони и той е евреин. А за да няма никакви съмнения, Чичерин се оженил за еврейка. Освен това за него казваха, че е патентован педераст. И още, че е такъв хитрец, че навсякъде ще се промъкне.
Или пък вземете Керенски, който разтвори вратата пред Ленин. На Керенски майка му също е еврейка – Кирбис! По еврейските закони и той е евреин. Ужас, някакъв заговор на еврейските мамички!
Като четяха бюлетина на ЦК, някои московски партийци клатеха глави. Странно… Дори да не се смятат тези евреи, които извършиха революцията и които след това взаимно се изтрепаха по време на Великата чистка… Въпреки това в Кремъл има някакъв омагьосан кръг… Така или иначе, но почти навсякъде има или смесени бракове с евреи, или продукти от такива бракове, т.е. полуевреи. И хората започнаха да смятат на пръсти: и Ленин… и Сталин… и учителят на Ленин Плеханов… и Керенски… и Чичерин… и Бухарин… и Молотов… и Ворошилов… и всички деца на Сталин… и Хрушчов… и Брежнев… Каква е тази странна закономерност?
Сега някои по-умни партийци си спомниха философията на философа богоотърсач Бердяев, когото някои чуждестранни авторитети смятат за най-великия руски философ на XX век и когото царският Свети синод осъди на вечно заточение в Сибир. Този най-странен богоотърсач, който проповядваше съюз на сатаната и антихриста, в резултат на който се появяваше царството на княза на този свят. Но какво е това?
Като че ли да допълни всички тези загадки, бюлетинът на ЦК на партията информира също така, че след многогодишна забрана за първ път от съществуването на съветската власт се подготвя за печат ново издание на „Бесовете“ на Достоевски.
По-възрастните хора си спомняха, че в тази забранена книга, в която гениалният Достоевски нарича всички революционери бесове, в главата, която самият той предпочете да не публикува, неговият главен бяс – революционерът Ставрогин си признава за същия странен грях, за който сега публично обвиняват главния палач Берия и главния лъжец Александров – развращаване на малолетни.
Явно в ЦК дълго са премисляли, докато се решат да се позоват на авторитета на Достоевски. Хората четяха бюлетина и недоумяваха: „Казват, че вече сме изградили социализма, а тук тази дяволщина?! Какво е всичко това?“
Следваща глава
Преминете към СЪДЪРЖАНИЕ