И никой, нито на небето, нито на земята, нито под земята, не можеше да разгъне книгата, нито да я гледа.
Откровението на Йоана 5-3
За съдебната практика на НКВД казваха така: има ли човек, ще се намери и член. Като потвърждение на това служеше библиотеката за черните магии на Максим, където в един куп държеше всякаква псевдонаучни глупости, а след това се опитваше да нагоди тази алхимия към съвременността.
Той се стараеше тази колекция да изглежда последователна. Например един от разделите започваше с изследването на Мережковски за Атлантида. Какво може да знае един писател от средна ръка за легендарната Атлантида, за която дори Платон споменава съвсем малко и която според преданията е потънала на дъното на Атлантическия океан след всемирния потоп много хиляди години преди нашето летоброене уж като наказание за нашите грехове. Но Максим правеше това сравнение с гибелта на царска Русия.
В стаята на Максим седяха двама негови най-близки сътрудници от 13-ти отдел на НКВД. Единият беше полковник от медицинската служба Иван Василиевич Биков, по съвместителство професор по психотерапия, слабоват мъж с рогови очила и с насмешлива искрица в очите. На петлиците му блестеше змийче, увило се около чаша с отрова – символа на мъдростта на медицинското съсловие. Вторият беше полковник от техническата служба на НКВД Питирим Фьодорович Добронравов, по съвместителство професор по история на религиозните култове, млад, цъфтящ мъж с червени бузи и пищна брада, огромен на ръст и със също така огромен пистолет на кръста. На петлиците му блестяха значките на техническите служби на НКВД – кръстосани брадвички, напомнящи или на значките на пожарникарите, или на средновековната инквизиция.
– Какво отношение има Атлантида към работата на НКВД? – попита Борис.
– Много голямо – отговори полковник Добронравов, като поглаждаше своята гъста брада. – В случая не толкова с Атлантида, колкото със самия Мережковски. Типичен боготърсач. Под предлог, че търсят Бога, те славословят дявола. Боготърсачи, които съжителстват с вещици.
– Извинете, но нали Мережковски беше женен за поетесата Зинаида Гипиус.
– Точно така. Тя дори когато пишеше, бъркаше „той“ и „тя“.
– И какво от това?
– Когато човек започне да бърка къде да сложи „той“ и къде – „тя“ – полковникът предупредително повдигна пръст, – там има пръст дяволът. А това вече засяга НКВД.
Редом беше френският фантастичен роман на Пиер Беноа „Атлантида“, където загадъчната царица на атлантите сутрин изпраща своите любовници на екзекуция. Типичен хартиен отпадък за скучаещи дами. Дори и кориците и́ жълти. А професорите от 13-ти отдел на НКВД вадят от тази булевардна литература някакви политически изводи.
Като се захвана с богинята Диана, която в римската митология е смятана за покровителка на лова, луната и девствеността, 13-ти отдел прикачи към богинята цяло дело за дианически култове. Преди всичко към това дело набъркаха амазонките. Те се наричали амазонки не заради това, че се живели по бреговете на Амазонка, както смятат повечето хора, а от това, че на гръцки „амазонка“ означава „безгърда“. За удобство при стрелба с лъкове амазонките си изгаряли дясната гърда. Тези воинствени красавици са обитавали скитските степи на брега на Черно море.
– Зад всеки мит се крие част от истината – отбеляза полковникът от медицинската служба Биков. – Изгарянето на гърдата, разбира се, е мит. Но ако съблечете сто жени, ще се убедите, че винаги дясната и лявата гърда са различни по големина. Понякога едната гърда е нормална, а другата – абсолютно не е. Ето ви ги съвременните амазонки.
– А за какво му е това на НКВД?
– Понякога този външен белег е на онази категория жени, които моят уважаван колега Питирим Фьодорович величае като вещици – усмихна се докторът. – Но тази категория е доста неясна и за нея се препоръчва голямо внимание.
След амазонките имаше няколко солидни труда по антропология с описание на култа към матриархата, за това как в някои племена командвали жените и какви са резултатите. Изводът е следният: ако в едно семейство съществува матриархат, според 13-ти отдел това е лош знак и подобни чудации трябва да бъдат регистрирани.
Спазвайки някакъв принцип за научност, Максим преминаваше от цялото към частното. Така например на комисаря по сигурността на СССР не му се нравеше библейската Саломе, веселата девойка, която, развличайки цар Ирод, измислила един танц със седем покривала, т.е. американския стриптийз. Тъй като хората от НКВД често бяха наричани ироди, Максим нямаше нищо против цар Ирод. Но тъй като според правилата на отдела децата отговарят за своите родители и обратното, Максим се поинтересува от майката на Саломе, старицата Иродиада, която учела дъщеря си на всякакви гадости.
Като доказателство на своята власт над мъжете, на Саломе ѝ се приискало да съблазни свети Йоан Кръстител, а когато не успяла, под влияние на майка си и с помощта на всякакви интриги тя измолила Ирод да ѝ даде главата на светеца. Като истински благочестив човек Максим съчувствал на Йоан Кръстител и взел на отчет Саломе като библейска вредителка.
След това повдигна дело срещу Месалина, любвеобилната жена на император Клавдий, на когото толкова му омръзнали доносите за жена му за това, че имала повече любовници, отколкото косми на главата си, че накрая заповядал да ѝ отсекат главата. Разбира се, и тук Максим беше на страната на императора, и че за всичко е виновна нещастната Месалина.
В средните векове се смятало, че веднъж в годината – във валпургиевата нощ, т.е. през нощта срещу 1 май, всички нечисти сили от всички страни на Европа се събират в планината Брокенберг и си организират грандиозен сбор на вещици. След като бяха чели прекалено много всякаква ерес, професорите от 13-ти отдел твърдяха, че съветският празник 1 май, празникът на международната солидарност на трудещите се, когато хората пеят и танцуват по площадите на Москва, според висшата социология не е нищо друго освен остатък от валпургиевата нощ. Тогава вещиците, празнувайки своята солидарност, пеели и танцували на планината Брокенберг, което пък от своя страна е остатък от езическия празник на пролетта и плодородието, който по времето на Древния Рим бил съпроводен от всеобщо пиянство в чест на бог Вакх и затова се нарича вакханалия.
Увлечени от своята гозба, инквизиторите от 13-ти отдел хвърляли в един котел всички – и светците, и грешниците. Оказвало се, че името валпургиева нощ, празникът на нечистата сила, идва от името на Света Валпурга, която живяла през VIII век, монахиня, посветила живота си за създаването на женски манастири. Тази светица била дъщеря на свети Ричард, един от саксонските крале, който се оженил за дъщерята на Свети Бонифаций.
– Хм, цяло семейство от светци – отбеляза Борис. – Но защо вещиците са избрали Валпурга за свой патрон?
– Млади момко, светците и грешниците са двете страни на един и същи проблем – каза професорът от техническите служби на НКВД. – Например в Америка 1 ноември е Ден на всички светии. Това е официално. А навечерието на този ден, вечерта, е Хелоуин, полуофициален празник на цялата нечиста сила. Някои хора сериозно празнуват този празник и ние следим това. Но забележете, празникът на грешниците преминава в празник на светците. Затова Достоевски казва, ако не съгрешиш – няма да се покаеш, а ако не се покаеш – няма да се спасиш.
Виждаше се, че професорът от НКВД си знае работата доста добре.
– А в руските езически култове – добави той – на валпургиевата нощ съответства пролетният празник на Червения хълм в първия понеделник след Томина неделя.
– Питирим Фьодорович, за какво ви е всичко това?
– Ами… например вещиците обичат да се женят на Червения хълм. Затова ние винаги проверяваме датата на сключването на брака на нашите клиенти.
Казват, че към мирянина за съблазън е поставен един дявол, към монаха – десет, а към светеца – сто дяволи. В съответствие с това инквизицията на НКВД внимателно изучаваше биографиите на светците с надежда да хванат всички дяволи, които се въртят около тях.
Така 13-ти отдел достигна до Жана д’Арк. През 1429 година това селско момиче, на което митични гласове му предсказали, че му е възложена мисията да спаси Франция, напуснало ризница, взело меча в ръце и, предвождайки френската армия, бореща се с англичаните, успешно завзело град Орлеан, за което го нарекли Орлеанската дева.
Но скоро Жана д’Арк попаднала в ръцете на врага и според летописите като вещица, лъжепророчица, магьосница, сътрудничка на нечистата сила, еретичка, вероотстъпничка, метежна хулителка на Бога, наслаждаваща се на кръвопролитието и непристойните неща – тази света дева била осъдена на мъченическа смърт.
Много дълго време за Жана д’Арк са съществували най-противоречиви мнения. В своята драма „Хенрих Шести“ Шекспир я представя като магьосница. Волтер я осмива, а идеалистът Шилер я идеализира в образа на своята „Орлеанска дева“. Дори църквата се е колебала цели пет столетия, докато през 1920 година я канонизира като светица. А инквизицията на НКВД я класифицира като амазонка, тъй като Жана е взела в ръцете си меч.
Относно дяволите, които според поверието се въртят около светците, съветската инквизиция се заинтересува от личността на някой си Жил дьо Ре. Той бил феодален барон, един от най-могъщите хора на Франция с влияние дори в кралския двор, на чието богатство завиждал дори самият крал. Той се славел с това, че не можел да търпи жените. Но когато за пръв път срещнал 18-годишната Жана д’Арк, тя направила на 25-годишния Жил такова впечатление, че той се застъпил за нея пред непълнолетния престолонаследник и така помогнал на Жана да стане главнокомандващ на френската армия.
Впоследствие Жил неотстъпно съпровождал Жана и когато в боя за форт „Свети Августин“ Жана била ранена и изоставена от всички, той останал до нея и спасил живота ѝ. И когато след няколко месеца благодарение на нерешителността на престолонаследника Жана била изгорена на кладата, Жил, по това време вече маршал на Франция, в знак на протест напуснал кралската служба.
Девет години по-късно, на 13 септември 1440 година, негова светлост барон Жил дьо Ре, съветник на краля и маршал на Франция, бил арестуван на 36-годишна възраст и застанал пред съда на инквизицията по обвинение в ерес, богохулство, алхимия, преклонение пред дявола, педерестия и убийства. Оказва се, че Жил дьо Ре, горещ поклонник и най-близък на света Жана д’Арк, в личния си живот бил поставил за задача да опознае метафизиката на злото.
С банда от свои поклонници от 18 души той организирал в близките гори и полета хайки, но не за зайци, а за деца, главно овчарчета. В своя замък Тифож, в параклиса на гробницата на Свети Винсент, Жил дьо Ре оборудвал специален каменен олтар, където в полунощ се занимавал с черна магия, зверски измъчвал уловените деца, а след това ги убивал по най-жесток начин, като ги принасял в жертва на дявола.
Когато в съда на инквизицията барон дьо Ре разказвал с всички подробности за своите престъпления – как порел коремите на децата, как яхвал умиращите и се смеел на глас, гледайки конвулсиите, как поставял отрязаните глави на жертвите си редом в кревата си, за да им се любува, като се събуди сутринта, – тогава председателят на трибунала епископът на Нант станал, отишъл до разпятието, което било зад гърбовете на съдиите, и покрил лицето на Спасителя с черно покривало.
От времето на средновековието до наши дни историята знае за малко подобни на Жил дьо Ре чудовища, на чиято съвест са лежали 134 жертви. Кралят на Навара Карл, за подобни деяния изгорен жив от инквизицията през 1387 година, изостанал далеч зад Жил. Друг престъпник от този род, Ваше, няколко столетия по-късно, измъчвал и убил 18 овчарчета. Известният маркиз дьо Сад, който не е убивал никого, а само рисувал със свещи по телата на проститутки, за което си плащал, в сравнение с барон дьо Ре бил като невинен младенец.
Името на Жил дьо Ре е забравено, но делата му живеят в легендите за Синята Брада, чийто прототип бил Жил, който според протоколите на дознанието си миел брадата и ръцете с топлата кръв на своите жертви.
Във вторник на 26 октомври 1440 година в 11 часа барон Жил дьо Ре, бивш съветник на краля, маршал на Франция и поклонник на света Жана д’Арк, според летописите, „бил обесен за врата, докато не настъпила смъртта, а след това предаден на огъня“ заедно с двама свои съучастници на площада „Ла Мадлен“ в Нант.
Професор Добронравов и сега се възползва от случая да похвали хуманността на средновековната инквизиция. Оказва се, че Жил бил съден не от един съд, а от два – духовен и граждански. Като осъдила душата му, църквата предала плътта му на държавния съд. Вината на Жил била изцяло доказана от свидетели и дори във всеки съвременен съд това щеше да е напълно достатъчно да бъде осъден. Но за трибунала на инквизицията това не е било достатъчно. За да се спаси душата на грешника, било задължително той да се покае. В това отношение московските процеси с покаяния по времето на Великата чистка съвсем точно следвали практиката на класическата инквизиция.
Но бившите инквизитори били много по-либерални не само от НКВД, но и от всеки друг съд. Когато барон дьо Ре се покаял публично за своите злодеяния, в препълнената зала на съда той коленичил пред разпятието и със сълзи на очи молел прошка от Бога и от родителите на децата, които отдал в жертва на дявола, тогава председателят на трибунала на инквизицията епископът на Нант бил толкова трогнат, че станал от мястото си и прегърнал обвиняемия. Възможно ли е нещо подобно в съвременния съд? При това за такъв престъпник!
След обявяването на смъртната присъда барон дьо Ре се обърнал към съда с няколко молби. Той не молил за помилване или за снизхождение. Той помолил само епископа на Нант да му съдейства хората да се молят за упокой на грешната му душа. Епископът на Нант и жителите на града удовлетворили тази негова молба. Преди екзекуцията под звъна на всички камбани на всички църкви, с пеене на псалми тържествената процесия преминала през града, молейки се за упокой на душата на грешника, който гледал всичко това през прозореца на килията си.
– Било е красиво, нали? – възкликна професор Добронравов.
Жил дьо Ре помолил като главен виновник да го обесят преди неговите съучастници, за да им покаже как се изкупуват греховете. И тази негова молба била изпълнена. Като допълнителна милост от свое име съдът постановил мъртвото тяло да не бъде както обикновено изгорено и прахът разпилян, а като награда за искреното разкаяние само леко да бъде опърлено на огъня и след това да бъде предадено на роднините му да го погребат.
Жил дьо Ре живял безчестно, но умрял с чест. Наистина, тук професор Биков скептично отбеляза, че Жил, подобно на Нерон и Калигула, които били негови кумири в живота, по душа бил голям артист и затова направил спектакъл дори от собствената си смърт. Тленните останки на грешния барон дьо Ре били погребани в гробницата на църквата на Кармелитките, редом с праха на древните херцози на Бретан.
Преди смъртта си Жил дьо Ре отдал душата си на Свети Яков и Свети Михаил. На същите, на които преди смъртта си Жана д’Арк отдала душата си.
Действително до Света Жана инквизицията на НКВД улови такъв дявол, каквито рядко се срещат. Защо Жил дьо Ре, бивш заклет женомразец, изведнъж станал съюзник на Орлеанската дева? Каква тайнствена връзка обединявала тези толкова различни хора в живота и смъртта, че да отдадат душите си на едни и същи светци застъпници? И защо от това се заинтересува 13-ти отдел на НКВД?
– Ясно е, че този дьо Ре бил същият садист като дьо Сад – каза Борис. – И какво следва от това?
– Жил дьо Ре и Жана д’Арк са били съвсем еднакви като хора – каза професор Биков. – Те са знаели това много добре. Разликата е в това, че Жил се отдавал на своите пороци, така да се каже като частно лице, затова са го обесили. А Жана е била водена от съвсем същите духовни подбуди, същите пороци, но служейки на държавата. Затова за нея е имало спорове цели петстотин години, докато не я обявили за светица. Но практически са били прави онези, които са я изгорили като вещица, която се е наслаждавала на кръвопролитията.
– Работата е там, млади момко, че подобни типове има страшно много във всяка революция, в която те могат да дадат воля на своите патологични чувства под закрилата на революционната законност. Ха сега разбери къде е светият грешник и къде – грешният светец? Например преди френската революция маркиз дьо Сад в по-голямата част от времето си е прекарал в затворите. Революцията не само го пуснала от затвора, но го назначила за съдия на трибунала! Без да знаем случаите с барон дьо Ре и Жана д’Арк, ние не можем да разберем Марат и Робеспиер, Дзержински и Ежов. А якобинците от френската революция са заимствали името си от Свети Яков, на когото отдали душите си Жил дьо Ре и Жана д’Арк.
Като се ровеше в книгите и преглеждаше отбелязаните места, Борис видя, че след Орлеанската дева съветската инквизиция е набелязала Екатерина Велика. Но те не се интересуваха от онези формални паметници на величие, които си беше сътворила Екатерина, а легалните и моралните аспекти на нейното царуване. Според пазителите на закона в НКВД тя е била германка, узурпирала руския престол с помощта на своите любовници; мъжеубийца, отпратила на оня свят с помощта на същите любовници своя мъж глуповатия Петър Трети, внука на Петър Велики; развратница, оставила след себе си също глуповатия наследник на престола Павел Първи, който като две капки вода приличал на нейния фаворит Салтиков, оставила и куп незаконородени деца.
За моралистите от 13-ти отдел Екатерина Велика била просто руската Месалина, на която успели навреме да резнат главата. Освен това те подозирали майката царица в матриархат.
– Всъщност каква е връзката между Жана д’Арк и Екатерина Велика? – попита Борис.
– Законът за единството на противоположностите – отговори доктор Биков. – Ако ги съберат двете заедно, ще се получи едно цяло.
– Как може да се разбере това?
– Тази тема е малко специална. Жана д’Арк е била не само девица, но и същата мъжемразка, както Жил дьо Ре – женомразец. Екатерина пък – съвсем обратното, обичала мъжете повече отколкото е нормално.
– Къде е единството?
– Прието е да се смята, че Екатерина е била нимфоманка. Но от психологическа гледна точка тази жена не може да обича истински нито един мъж. Затова ги сменя постоянно.
– Това лекува ли се?
– Има лекарство, но много пациенти се страхуват от него. Понякога това може да се излекува само от друга жена. Такава като Жана д’Арк.
– И така ли се получава единството на противоположностите?
– Да, т.е. психологическа нула. Но тогава Жана нямаше да стане Орлеанска дева, а Екатерина – Велика.
След дианическите култове, амазонките и матриархата мракобесниците от НКВД в опита си да изследват историческото развитие, се докопаха до суфражетките [Суфражетки – наименование на жени в Англия, които се борели за равноправие]. Към тези смели боркини за еманципация те се отнасяха без капка уважение и просто ги смятаха за съвременни амазонки. Високите идеали и гръмките слова, които суфражетките използвали на своите митинги и демонстрации, те смятаха, че са само за маскировка. А в действителност се борели само за едно равноправие с мъжете – да носят панталони.
Една от книжките с червения печат на НКВД се казваше точно така „Еманципацията на жените в светлината на психотерапията“. Не случайно казваха за НКВД – има ли човек, ще се намери и член от закона.
След тази странна историческа база библиотеката на Максим преминаваше към съвременността във формата на служебен архив. Ето една папка с различни клаузи за една от най-заслужилите баби на руската революция – мадам Колонтай. Дъщеря на царски генерал, тя била толкова класово осъзната, че още като момиче се присъединила към нелегалната дейност на болшевиките и участвала в революцията.
Тази червена суфражетка също така активно е съжителствала с революционерите моряци и се прославила като апостол на свободната любов. Ето една групова снимка, посветена на първата годишнина на Октомври – дванадесет апостоли начело с Ленин и сред тях една-единствена жена – Колонтай. Дори Лори Сталин го няма тук. Значи е летяла нависоко. А ето една нейна снимка на младини с разрошени коси и игриви очи.
– Иван Василиевич, защо очите ѝ са като след препиване?
– Смъркала е кокаин, скъпи – отговори медикът от НКВД.
По-късно тази акушерка на Октомври стана посланик в Швеция, единствената съветска жена на толкова висок дипломатически пост. Но вместо служебно досие на Колонтай в папката с печат „Строго секретно“ имаше много подробни разпити на хората, които от личен опит са знаели за интимния живот на тази жрица на свободната любов.
Подобно е и делото на Елена Стасова, най-близката сътрудничка на Ленин, а по-късно – секретарка на Сталин. Произходът ѝ е от стар дворянски род, но тя също се оказала дотолкова еманципирана, че посветила живота си на безпощадното унищожаване на същото това дворянство. Като секретар на ЦК на компартията тази мила дама не се е занимавала с училищата или с детските градини, а ръководела Пети отдел на ЦК, отговарящ за шпионажа в чужбина.
А ето още една суфражетка – старата болшевичка Землячка, мъничка като макак, сбръчкана като мощи, бабишкера с пенсне на носа. Известна е с това, че по време на гражданската война заедно с Бела Кун в продължение на три години оглавявала ЧК в Крим, и то така, че Черно море почервеняло от кръв. Давайки пример за революционно съзнание, тя собственоръчно разстрелвала пленените бели офицери.
– Мили бабки, а? – усмихна се доктор Биков.
В лова си за нечистата сила инквизицията на НКВД ровеше и за всички комунистически светци. Под отчет беше още и дебелото досие на Долорес Ибарури (Пасионария), пламенен трибун на гражданската война в Испания. Жена на републиканския премиер Негрин, тя била лидер на испанската компартия и участвала в гражданската война по-активно от мъжа си. Тя също за развлечение собственоръчно разстрелвала пленените.
Когато нещата се напекли, тя изоставила своя мъж републиканец да плаща за нейните комунистически грехове и забягнала в Москва. В бележките на 13-ти отдел на НКВД се промъкваше съжаление, че в съвременна Испания няма един Торквемада, който да запознае този трибунал на революцията с трибунала на инквизицията.
Следващото дело започваше с позоваване на ентомологията и на някаква разновидност на паяците, при които след брачната нощ женската изяждала мъжкия. Редом беше паякообразната физиономия на Ана Паукер с издадени като тръбичка устни, готови всеки момент да наплюят някого. По време на чистката на московския Коминтерн Паукер наклеветила своя мъж в НКВД, като го обвинила в троцкизъм. Преди смъртта си и Марсел Паукер преминал през 13-ти отдел, където взели подробните му показания относно неговата жена-паяк. Колкото и странно да е, те не се отнасяли до нейните политически убеждения, а за техниката на нейната любов.
Следваше списък на любовниците на Ана Паукер, който приличаше на списъка на всички членове на Коминтерна. А след него и друг списък, на хората, които тази любвеобилна дама е изпратила в мазетата на НКВД.
– Виждате ли, тя е правила същото, което и царицата на атлантите. Точно затова се интересуваме от Атлантида.
През това време комисарят по сигурността Максим Руднев си почиваше от лова на нечистата сила и се занимаваше със своя аквариум. Едната златна рибка имаше разстройство и Максим, като нави ръкавите си, премести болното рибе в отделно легенче с разтвор от глауберова сол.
– Макс – каза Борис, – вие всичко свеждате до въпросите на пола. Това малко понамирисва на фройдистка психоанализа. Нали фройдизмът е забранен у нас?
– Да, забранен е не само от комунистите, но и от католическата църква. Защото във фройдизма истината се смесва с лъжата. За непосветения е трудно да разбере кое е истина и кое – лъжа.
– Добре де, все пак какво е всичко това? – попита Борис. Максим беше клекнал и като шаман бъркаше водата с пръст, и си бърбореше под носа:
– Хм, какво е това? Това е... дело за седемте печата. И на теб няма да ти отговори нито Фройд, нито римският папа.
– А вие знаете ли го?
– Разбира се – усмихна се комисарят по сигурността на СССР, – ние знаем всичко.
Следваща глава
Преминете към СЪДЪРЖАНИЕ